„Може би го желаеш твърде много.“
Смущаваща мисъл. Излезе, като тихо затвори вратата зад себе си.
Очите на Надин се отвориха, веднага щом вратата се затвори. Седна, загледана замислено във вратата, сетне отново си легна. Тялото я болеше от постоянното желание. Чувстваше го като менструални болки. „Ако бе толкова дребно нещо — помисли си тя (без да има представа колко са близки мислите й до тези на Харолд), — защо се чувстваше така?“ По едно време миналата нощ трябваше да прехапе устни, за да не извика: „Престани да ме дразниш и го мушни в мен! Чуваш ли! Да не мислиш, че това, което правиш, ме задоволява? Мушни го в мен и да сложим край на тази смахната игра!“
Той лежеше с глава между краката й, издавайки странни звуци на страстно желание, звуци, които можеха да бъдат смешни, ако не бяха толкова искрено настойчиви, толкова диви. Тя бе погледнала нагоре, думите бяха на устните й, и бе видяла (или си мислеше, че бе видяла) лице на прозореца. В същия миг огънят на собствената й възбуда угасна в студена пепел.
Беше Неговото лице, усмихвайки се свирепо към нея.
В гърлото й се надигна писък… сетне лицето изчезна, лицето сигурно не беше нищо повече от игра на сенки. Нищо повече от таласъм, който децата си въобразяват, че са видели в килера, или до сандъка с играчките.
Нищо повече.
Само че бе нещо повече, и дори сега, тя не беше в състояние да се самозалъгва Беше опасно. Той я беше предупредил. Годеникът бдеше над бъдещата си невеста. А осквернената булка бе неприемлива.
Взирайки се в тавана, тя си помисли: „Правих му минет, но това не е оскверняване. Позволих му да ме чука отзад, но това не е оскверняване. Облякох се за него като някоя евтина улична курва, но това е напълно в реда на нещата.“
Това бе достатъчно да те накара да се замислиш що за човек е годеникът ти.
Харолд си направи нескафе, изпи го с гримаса и взе няколко сухи пасти навън. Седна на стъпалата и ги изяде, докато слънцето бавно се показваше на хоризонта.
Обръщайки поглед назад, последните няколко дни му се сториха като луд карнавал на оранжеви камиони, на Вейзък, потупващ го по рамото, наричайки го Ястреб (сега всички му викаха така), на трупове, непрестанен поток от трупове. Достатъчно, за да ти се замае главата.
Но сега, седеше на студените като мраморна надгробна плоча стъпала пред дома си, с ужасното кафе, което бе изпил, дъвчеше тези сухи пасти с вкус, на пясък и размишляваше. С бистър ум, нормален след мигове на умопомрачение. Дойде му наум, че за човек, който винаги се е смятал за кроманьонец сред стадо крещящи неандерталци, напоследък почти никак не бе размишлявал. Водеха го не за носа, ами за пениса.
Насочи мислите си към Франи Голдсмит, въпреки че погледът му бе отправен към планината. Франи бе влязла в къщата му онзи ден, сега бе сигурен. Беше се разходил из апартамента, в който живееше с Редман, надявайки се да разгледа обувките й. Оказа се, че тя носеше маратонки със същата шарка на подметката, която бе открил на пода в мазето си. Кръговете и чертите съвпадаха. Нямаше никакво съмнение.
По някакъв начин тя бе открила, че е прочел дневника й. Сигурно беше оставил следа на някоя от страниците… може би повече от една. Така че тя бе отишла в неговата къща с намерението да открие как е реагирал на прочетеното. Да намери нещо, което бе написал.
Разбира се, можеше да открие дневника му. Но не го беше намерила, беше абсолютно сигурен. В него бе написал за намерението си да убие Стюарт Редман. Ако го бе намерила, щеше да каже на Стю. А дори и да не беше му казала, не вярваше да се държи толкова непринудено с него, както се бе държала вчера.
Изяде последната суха паста, мръщейки се на вкуса на студения й пълнеж от желе. Реши да отиде пеша до автогарата; Теди Вейзък или Норис можеха да го докарат на връщане. Тръгна, като дръпна ципа на якето чак до брадичката си, за да се предпази от студа, който щеше да изчезне след около час. Мина покрай празните къщи с дръпнати щори и след пет-шест пресечки забеляза големите Х, надраскани с тебешир по вратите. Отново негова идея. Комитетът по погребенията бе проверил всички къщи където имаше подобен знак, и бе изнесъл труповете. Хората, които бяха живели в тези къщи, си бяха отишли завинаги. След месец тебеширените Х щяха да се виждат из цял Боулдър, съобщавайки за края на една ера.
Бе време да помисли и то много внимателно. Изглежда че откакто бе срещнал Надин, бе престанал да мисли…, а може би бе престанал да мисли преди това.