„Прочетох дневника й, защото изгарях от ревност — помисли си той. — После тя нахлу в къщата ми, вероятно за да открие моя дневник, но не го бе намерила. Но само шокът от факта, че някой е влизал, бе доста неприятен. Това наистина го бе извадило от релсите. Може би те бяха еднакви и сега бяха квит.“
Всъщност Франи вече не го привличаше. Наистина ли?
Усети как парещият въглен на злобата гори в гърдите му. Може би не. Но това не променяше факта, че те го бяха изключили от кръга си. Въпреки че Надин не бе споменала нищо за причините, които я бяха накарали да дойде при него, Харолд предполагаше, че и тя като него бе изключена от обществото по някакъв начин, беше отблъсната, бяха й обърнали гръб. Те бяха двойка аутсайдери, а аутсайдерите мътеха заговори. Вероятно единственото нещо, което ги предпазваше от лудостта. („Запомни да го напишеш в дневника“ — помисли си Харолд… почти бе стигнал до автогарата.)
От другата страна на планината имаше цяло общество от аутсайдери. И когато се съберат достатъчно на едно място, става мистична осмоза и ти си вътре. Вътре, където е топло. Нещо дребно — да си вътре на топло — но всъщност не чак толкова дребно. А най-важното нещо на света.
Може би не искаше да е квит или равностоен с тях. Не искаше да се установи тук и да се вози на катафалката на двайсети век, да получава безсмислени благодарствени писма за идеите си и да чака пет години, докато Бейтман се оттегли от скъпоценния им комитет, така че той да заеме мястото му… Ами ако отново решеха да го изберат? Като нищо щяха да го направят, не ставаше дума за възрастта. Бяха взели проклетия глухоням, а той бе само няколко години по-възрастен от Харолд.
Въгленът на негодуванието се разгаряше. Мисли, разбира се, мисли — беше лесно да се каже, понякога дори бе склонен да го направи… но каква бе ползата, когато неандерталците, които управляваха света, щяха само да се изсмеят, или дори още по-лошо, да му напишат благодарствено писмо?
Стигна до автогарата. Беше дошъл рано. Там нямаше никой. На вратата бе залепен друг плакат, на който пишеше за следващото общо събрание на двайсет и пети. Общо събрание? Чакалнята бе украсена с плакати и реклами на Грейхънт и снимки на огромни автобуси, прекосяващи Атланта, Ню Орлийнс, Сан Франциско, Нешвил и къде ли още не. Той седна и се загледа в тъмните игрални автомати, в автоматите за кока-кола и кафе, които правеха още чай и бульон, миришещ неопределено на развалена риба. Запали цигара и хвърли кибритената клечка на пода.
Бяха присвоили конституцията. Юпи! Колко хубаво. Дори бяха изпели химна. Но да предположим, че Харолд Лодър бе станал не за да направи няколко конструктивни предложения, а да им съобщи фактите от живота в тази първа година след епидемията?
Дами и господа. Казвам се Харолд Емъри Лодър и съм тук за да ви кажа с думите на стара песен съществените неща Като Дарвин. Следващия път, когато станете и запеете химна с приятели и съседи, помислете за това: Америка е мъртва, мъртви са Джейкъб Марли, Руди Холи, Биг Бупър и Хари С.Труман, но принципите, изказани от Дарвин, все още са живи — живи като призрака на Джейкъб Марли за Ебенайзър Скрудж. Докато вие медитирате върху красотата на конституционната власт, отделете малко време да помислите за Рандъл Флаг, човекът от запад. Много се съмнявам че той има време за такива дреболии като общи събрания и дискусии. Вместо това той се е концентрирал върху основните неща, върху своя Дарвин, подготвяйки се да избърше големия плот на вселената с мъртвите ви тела. Дами и господа, позволете ми скромно да изкажа мисълта, че докато вие чакате лампите да светнат и някой доктор да открие лекарство против малкия симпатичен вирус, той вероятно търси някой с пилотска книжка, за да започне въздушни атаки над Боулдър. Докато спорим по жизненоважния въпрос кой да бъде включен в комитета по почистване на улиците, той вероятно вече е създал комитет по почистване на оръжията, да не споменавам минохвъргачките, ракетите и дори военно-изследователските центрове за бактериално оръжие. Разбира се, всички ние знаем, че в тази страна няма подобни центрове, това е едно от нещата, което прави нашата родина велика — каква страна, ха-ха, — но трябва да осъзнаете, че докато се опитваме да подредим всички каруци в кръг, той…
— Хей, Ястреб, работиш извънредно, а?
Харолд вдигна поглед и се усмихна.
— Да, наистина — отвърна той на Вейзък. — И теб съм те турил в списъка, така че вече си изкарал шест долара.
Вейзък се изсмя.
— Ти си голям особняк, Харолд, знаеш ли?
Такъв съм си — съгласи се Харолд все така усмихнат. Започна да развързва връзките на обувките си. — Голям особняк.