56.
Следващия ден Стю прекара в електростанцията, намотавайки жица на генератора. По обратния път към дома, когато минаваше с мотоциклета си през неголемия парк срещу Първа Национална банка, го срещна Ралф. Стю слезе от мотора и се приближи към сцената, където стоеше Ралф, седнал направо на пода.
— Търсих те, Стю. Имаш ли малко свободно време?
— Да, малко. Закъснявам за вечеря. Франи ще се безпокои.
— Като ти гледам ръцете, май си намотавал жица в електростанцията.
— Да. Дори работните ръкавици не помагат. Израних си ръцете.
Ралф кимна. В парка имаше още около половин дузина хора. Някои от тях разглеждаха теснолинейката, която някога вървеше между Боулдър и Денвър. Три млади жени си бяха направили пикник на поляната. На Стю му бе приятно просто да постои тук с ръце в скута си. „Може би не е чак толкова лошо да си съдебен изпълнител — помисли си той. — Поне ще се отърва от проклетата работа в Източен Боулдър.“
— Как вървят нещата там?
— Нямам представа. Аз съм само работник, както останалите. Бред Кичнър твърди, че електричеството ще бъде пуснато в началото на септември, а отоплението към края на месеца. Но той е доста млад, за да вярваме на предположенията му…
— Бих се доверил на Бред — каза Ралф. — Имам му доверие.
— Хей, какво си се вкиснал, Ралф?
— Чух новини по радиостанцията — каза той. — Някои добри, Друга… не съвсем. Стю, искам да ти го кажа, защото няма начин да се запази в тайна. Много хора в Свободната зона имат радиопредаватели. Вероятно някой е слушал, когато съм говорил с онези хора, които пристигат.
— Колко души са?
— Повече от четирийсет. Един от тях е лекар, казва се Джордж Ричардсън. Стори ми се добър човек. Интелигентен.
— Новината е чудесна!
— Той е от Дербшир, щат Тенеси. Повечето хора от тази група са от Средния Юг. Та в групата им е имало бременна жена, която родила преди десет дни, на тринайсети. Докторът й е помогнал при раждането. Родила е близнаци и отначало всичко било наред. — Ралф отново млъкна.
Стю го сграбчи за яката на ризата.
— Те са умрели? Бебетата са умрели! Това ли се опитваш да ми кажеш? Че са умрели. Говори, дявол да те вземе!
— Умрели са — тихо изрече Ралф. — Едното дванайсет часа след раждането. Оказало се е, че се е задушило. Другото е починало два дни по-късно. Ричардсън не е могъл да направи нищо. Жената не е на себе си. През цялото време бърбори за смърт, разрушения и за това, че вече няма да се раждат бебета. Трябва да се погрижиш Франи да не е наоколо, когато групата пристигне. Ето това исках да ти съобщя, Стю. И още нещо, длъжен си веднага да й разкажеш всичко. Защото иначе друг ще го стори.
Стю бавно пусна ризата му.
— Ричардсън ме попита колко бременни имаме тук и аз му казах, че засега е само една, доколкото ми е известно. Поинтересува се в кой месец е и аз му рекох, че е в четвъртия. Правилно ли съм го уведомил?
— Вече е в петия. Но, Ралф, той сигурен ли е, че тези бебета са умрели от супергрипа? Сигурен ли е?
— Не, не е сигурен, това също трябва да го съобщиш на Франи. Каза, че причината за смъртта им може да е различна… храната, която майката е яла… нещо наследствено… инфекция на дихателните пътища, или може би просто са били „дефектни“, разбираш ли. Спомена, че има вероятност причината да е в резус фактора, не че разбирам какво е това. Каза, че не е сигурен, родили са се насред полето, до междущатската магистрала 70. Той и още трима, които отговарят за тяхната група, са стояли цяла нощ, за да обсъдят въпроса. Ричардсън смята, че може би „Капитан Трипс“ е убил бебетата и колко важно е да открият коя е причината.
— С Глен говорихме за това — мрачно каза Стю — още в деня, когато се срещнахме за пръв път. Беше на четвърти юли. Струва ми се, че е било толкова отдавна… Но ако децата наистина са умрели от супергрипа, възможно е това да означава, че след четирийсет-петдесет години ще оставим Земята в наследство на мишките, мухите и врабчетата.
— Когато децата са умрели, те са били на шейсет километра западно от Чикаго и Ричардсън ги е убедил да се върнат и да направят аутопсия в болницата. Каза, че могат точно да установят дали наистина е било супергрип. Нагледал му се е в края на юни. Както и всички останали лекари.
— Да.
— Но на сутринта децата вече ги е нямало. Жената ги е погребала и не пожелала да каже къде. Два дни са разкопавали около лагера, разчитайки, че не е могла да отиде много далеч или да ги закопае много дълбоко. Но не са намерили нищо, а тя продължила да пази мълчание, макар и да са й обяснявали колко важно е това за всички. Горката жена, съвсем е мръднала.