„Харолд мъж ли е? — засмя се някакъв вътрешен глас. — Аз си мислех, че той е само средство да стигнеш до края.“
— Лио, чуй ме…
Той поклати глава, едва забележимо, но категорично. Святкащите му очи не се отделяха от лицето й.
— Вече не си ли Лио? — Той кимна.
— Ти си Джо? — Отново леко кимане.
— Добре. Но си длъжен да разбереш, че който и да си сега, това не променя нищо — опита се да запази търпение Надин.
— Онзи период от нашия живот — когато бяхме заедно и разчитахме единствено на себе си — вече е минало. Ти също си се променил и ние не можем да се върнем назад.
Странните му очи все така я наблюдаваха, сякаш отричайки всяка нейна дума.
— И престани да ме зяпаш — рязко каза тя. — Това е много невъзпитано.
Сега й се стори, че в погледа му вижда упрек. Сякаш й говореше, че не е възпитано да оставяш хората сами и да ги лишаваш от любовта си, когато те все още имат нужда от нея.
— Но ти не си сам — каза тя и започна да вдига падналите по пода книги. Коленичи непохватно, без никаква грация, коленете й изпукаха. Започна да нарежда книгите в сака си върху дамските превръзки, аспирина и бельото си — памучно, но доста по-различно от онова, което носеше за лудите забавления на Харолд.
— С теб са Лари и Луси. Те са ти нужни, както и ти на тях. Във всеки случай си нужен на Лари, а това е важното. Каквото иска Лари, тя също го иска. Тя е като лист индиго. Моят живот се промени коренно, Джо. Не съм виновна, че стана така. Така че престани да ме изнудваш.
Тя прибра книгите в сака и затегна ремъка, но пръстите й трепереха. Мълчанието ставаше все по-напрегнато. Накрая Надин се изправи и сложи сака на гърба си.
— Лио — помъчи се да говори спокойно и разсъдливо, точно както бе разговаряла с трудните си ученици. Но това се оказа невъзможно. Гласът й трепереше, а когато го нарече Лио и той поклати глава, нещата станаха още по-зле.
— Всъщност работата не е в Лари или Луси — злобно изсъска Надин. — За всичко е виновна онази оглупяла старица, която се усмихва на света с изкуствените си зъби. Но сега тя си отиде, и ти веднага доприпка при мен. Но номерът ти няма да мине, чуваш ли! Няма да мине!
Джо не изрече нито дума.
— А когато молих Лари… паднах на колене и го молих… той дори не мигна. Играеше ролята на непоклатим мъж. Така че не изпитвам никакви угризения. Нито капка!
Момчето продължаваше да я наблюдава безстрастно.
Ужасът й започна да се възвръща, измествайки внезапния изблик на омраза. Отиде до вратата и се помъчи да напипа дръжката. Накрая й се удаде и тя отвори вратата широко, поемайки с удоволствие хладния въздух.
— Иди при Лари — измърмори тя. — Сбогом!
Изскочи навън, остана за миг на стъпалата, опитвайки се да събере мислите си. Неочаквано й дойде наум, че може би всичко това е халюцинация, в резултат на чувството за вина, което изпитваше… вина, че е изоставила момчето, вина заради това, че накара Лари да чака твърде дълго, вина заради нещата, които правеха с Харолд, и още по-лошите неща, които я очакваха. Вероятно в къщата не бе истинското момче. Не по-истинско от фантасмагориите на Алън По. — Винаги почуквайки на вратата на спалнята ми — прошепна тя, без да мисли, и това я накара да се изкиска, подобно на звуците, които издаваха гарваните. Все пак тя би трябвало да знае.
Отиде до прозореца и надникна в дневната на това, което някога бе неин дом. Не че бе неин наистина. Когато живееш някъде и искаш да го напуснеш с нещата, които би побрал в един сак, всъщност това място никога не е било твое от самото начало. Надничайки вътре, видя килима на мъртвата жена, пердетата и тапетите, лулата на мъртвия съпруг и спортните му списания, натрупани на масичката за кафе. Снимки на мъртви деца над камината. А на стола в ъгъла седеше малкото момче на някоя умряла жена, облечено само с панталонки, седнало, все още седящо, както си беше преди…
Надин побягна, препъвайки се в ниската ограда от тел, покрай цветята от лявата страна на прозореца, през който бе погледнала. Седна на веспата и запали мотора. Измина с бясна скорост няколко пресечки, заобикаляйки изоставените коли, които все още задръстваха страничните улици, но постепенно се успокои. Когато стигна до дома му, вече се бе съвзела донякъде. Но знаеше, че ако иска да запази душевното си равновесие, трябва да напусне Зоната, колкото е възможно по-скоро.
На двайсет и пети август постоянният комитет на Свободната зона в Боулдър организира второ общо събрание в залата на Мюнцингер. Събранието премина добре. Всички изпяха националния химн, но този път в очите на хората нямаше сълзи — беше просто част от ритуала. Беше избран комитет по преброяване на населението, а за главен отговорник бе посочена Сенди Дю Шен. С още четирима помощници тя незабавно започна да се разхожда из залата, като преброяваше хората и записваше имената им. В края на събранието под оглушителните аплодисменти тя заяви, че населението на Свободната зона в настоящия момент наброява осемстотин и четиринайсет души и обеща да завърши адресната си книга до другото общо събрание — адресна книга, която се надяваше да променя с времето, съдържаща имената по азбучен ред възраст, адреса в Боулдър, предишния адрес и предишната професия. Както се оказа, в Боулдър все още прииждаха много хора, така че тя винаги изоставаше с работата си.