Но парадоксът в това бе неумолим. Не вярваше, че на хората в Свободната зона им е останала и година живот, включително и на момчето. Неговата воля не беше те да умрат…
„… признай си, не само Харолд е негов инструмент. Ти също си негова. Ти, която някога определи единствения непростим грях в света след епидемията като убийство, отнемането дори на един живот…“
Неочаквано й се прииска динамитът да избухне и да сложи край на живота им. Милостив край. Сетне се замисли какво би станало след това, след като прекосят планината, и изпита познатата топлина в корема си.
— Ето — тихо изрече Харолд и постави изобретението си в кутия за обувки.
— Готово ли е?
— Да.
— Дали ще се задейства?
— Искаш ли да опиташ? — Думите му бяха саркастични, но тя не му обърна внимание. Очите му я разглеждаха с онази алчност, която познаваше. Беше се завърнал от тайното си място — мястото, където пишеше дневника си, който тя бе прочела и оставила безгрижно под тухлата на камината. Сега вече можеше да се справи с него. Сега можеше да говори като нормален човек.
— Искаш ли първо да ме погледаш? — попита тя. — Както миналата нощ?
— Да — каза той. — Добре.
— Да се качим горе — тя премигна към него. — Аз ще се кача първа.
— Да — пресипнало отвърна той. Капчици пот бяха избили на челото му, но този път не от страх. — Върви.
Тръгна нагоре и усети как наблюдава късата й поличка. Бе облечена с къса моряшка рокля под която бе гола.
Вратата се затвори и нещото, което Харолд бе изобретил, стоеше в отворената кутия от обувки в мрака. Бе радиотелефон, който бе открил в магазина за радиочасти. Беше свалил задния капак и бе прикрепил към него осем заряда динамит. Книгата все още бе отворена, а заглавието й гласеше: „65 рационални награди за изобретения“. Диаграмата показваше звънец за врата, свързан с радиотелефон, подобен на този от кутията за обувки. Под нея пишеше: Трета награда. Конструктор Брайън Бол, Рутленд, Върмонт.
След няколко часа Харолд отново слезе в мазето, затвори кутията и внимателно я отнесе горе. Остави я на последния рафт на кухненския шкаф. През деня Ралф Брентнър му бе казал, че комитетът на Свободната зона е поканил на следващото събрание да говори Чад Норис. „И кога ще бъде това“ — небрежно се поинтересува Харолд. „На втори септември“ — бе отвърнал Ралф.
Втори септември.
57.
Лари и Лио седяха на тротоара пред къщата. Лари пиеше топла бира, а Лио топла оранжада. Сега в Боулдър можеше да си намериш каквото си поискаш за пиене, щом като бе в кутия и ако нямаш нищо против да го пиеш топло. Луси косеше тревата в двора. Беше й предложил да й помогне, но тя бе поклатила глава.
— Опитай се да разбереш какво измъчва Лио.
Изтичаха последните дни на август.
В деня, след като Надин се бе преместила при Харолд, Лио не се бе появил на закуска. Лари бе открил момчето в стаята му, само по гащета с палец в устата. Беше необщително и враждебно. Лари бе по-уплашен от Луси, защото не знаеше какъв е бил Лио, когато Лари го бе срещнал. Тогава името му бе Джо и размахваше нож.
Оттогава бе изминала почти седмица и Лио беше малко по-добре, но все още не беше на себе си и не искаше да разговаря за онова, което се бе случило.
— Онази жена има пръст в тая работа — бе казала Луси, докато завърташе капачката на тревокосачката.
— Надин? Какво те кара да мислиш така?
— Ами нямах намерение да го споменавам. Но тя дойде оня ден, когато отидохте на риболов при Голдън Крийк. Искаше да види момчето. Добре, че ви нямаше.
— Луси…
Тя го целуна, а той плъзна ръка под късата й фланелка и закачливо я стисна.
— Не съм те преценила както трябва — каза тя. — Сигурно винаги ще съжалявам за това. Но никога няма да харесам Надин Крос. В нея има нещо ненормално.
Лари не отговори, но си помисли, че преценката на Луси вероятно е вярна. През онази нощ там, горе, в Скупър Кинг тя беше като луда.
— Има още нещо — там тя не го наричаше Лио, а с друго име — Джо.
Той я изгледа озадачено, когато тя включи косачката. Сега, половин час след разговора им, пиеше топлата си бира и наблюдаваше как Лио удря топката за тенис на маса, която бе намерил преди два дена, когато бяха ходили до къщата на Харолд, където се бе преместила Надин. Малката бяла топка бе зацапана, но все още бе здрава. Ток-ток-ток — отскачаше тя от асфалта.
Лио (сега бе Лио, нали така?) не бе пожелал да влезе в дома на Харолд в онзи ден.
В къщата, където сега живееше майка Надин.