— Искаш ли да отидем за риба, момче? — неочаквано предложи Лари.
— Няма риба — отвърна Лио. Наблюдаваше Лари със странните си очи с цвят на зеленикава морска вода. — Познаваш ли господин Елис?
— Разбира се.
— Той каза, че можем да пием от водата, когато рибата се завърне. Да я пием без… — издаде свистящ звук и размаха пръсти пред очите си. — Нали знаеш?
— Без да я преваряваме?
— Да. — Ток-ток-ток.
— Харесвам Дик. Него и Лари. Винаги ми дават нещо за ядене. Него го е страх, че няма., но аз съм сигурен, че ще успеят.
— Ще успеят какво?
— Да си имат дете. Дик се страхува, че е възрастен. Но аз съм убеден, че не е така.
Лари едва не запита как Дик и Лио са стигнали до тази тема, но се въздържа. Отговорът, разбира се, щеше да е, че изобщо не са го разисквали. Дик не би разговарял за нещо толкова лично с малко момче. Лио просто го знаеше… и това е всичко.
Ток-ток-ток.
Да. Лио знаеше разни неща… или ги чувстваше интуитивно. Не искаше да влезе в къщата на Харолд… и бе казал нещо за Надин… не помнеше точно какво… но Лари помнеше този разговор и изпита неприятно чувство, когато научи, че Надин се е преместила при Харолд. Тогава момчето сякаш бе изпаднало в транс, сякаш… Ток-ток-ток.
Лари наблюдаваше как топката за пинг-понг подскача нагоре-надолу, после неочаквано погледна лицето на Лио.
Момчето отново бе потънало в странното си състояние, сякаш бе прочело мисълта на Лари и просто бе реагирало. Отново беше транс.
Лио бе отишъл да види слона. Лари небрежно каза:
— Да, мисля, че ще имат бебе. На външен вид Дик не ми се струва на повече от петдесетина години. Кари Грант бе направил едно, когато бе почти на седемдесет.
— Кой е Кари Грант? — попита Лио. Топката продължаваше да подскача нагоре-надолу.
(Прочут. На север, северозапад)
— Нима не знаеш? — попита той Лио.
— Бил е актьор — каза момчето. — Играл е в „Прочут“. И в „Северозапад“.
(На север през северозапад)
— На север през северозапад, искам да кажа — съгласи се Лио. Очите му не се откъсваха от топката.
— Точно така. Как е мама Надин, Лио?
— Тя ме наричаше Джо. За нея аз съм Джо.
— О — по гърба на Лари полазиха студени тръпки.
— Зле ли е.
— Зле?
— С тях двамата.
— С Надин й… (Харолд?)
— Да, с него.
— Не са ли щастливи?
— Той ги е измамил. Мислят си, че са му нужни.
— На него?
— Да, на него.
Отговорът му увисна в неподвижния летен въздух. Ток-ток-ток.
— Господи — промърмори Лари. Втрисаше го. Старият страх премина през него. Дали наистина искаше да чуе отново нещо за това? Беше като да наблюдаваш как се отваря вратата на гробница в тихо гробище и да виждаш да се показва ръка… „Каквото и да е, не искам да чувам за него, не искам да зная нищо.“
— Мама Надин иска да мисли, че вината е твоя — каза Лио. — Иска да мисли, че ти си я тласнал към Харолд. Но тя го направи нарочно. Изчака да заобичаш мама Луси. Изчака, докато не се убеди в това. Сякаш Той е изтрил онази част от мозъка й, която знае кое е правилно, и кое не. Малко по малко той изтрива мозъка й. И когато привърши, тя ще е луда, както всички останали на запад. Дори може би още по-луда.
— Лио… — прошепна Лари, и той отвърна незабавно.
— Тя ме нарича Джо. За нея съм Джо.
— Да те наричам ли така? — несигурно запита Лари.
— Не — в гласа на момчето се прокрадна умолителна нотка. — Не, моля те, недей.
— Липсва ти мама Надин, нали?
— Тя е мъртва — каза то със смразяваща простота. — Затова ли остана до късно снощи навън?
— Да.
— И затова ли не искаше да говориш?
— Да.
— Но сега разговаряш.
— Аз имам теб и мама Луси.
— Да, разбира се…
— Но това няма да е за дълго! — яростно изрече момчето. — Няма да е за дълго! Освен ако не говорите с Франи! Говорете с Франи! Говорете с Франи!
— За Надин?
— Не!
— За какво? За теб?
Гласът на Лио се повиши, стана пронизителен.
— Всичко е написано! Ти знаеш! Франи знае! Говори с Франи!
— Комитета…
— Не комитета! Комитетът няма да ти помогне, няма да помогне на никого. Комитетът е стария начин, той се смее на вашия комитет, защото е връщане назад, а това е неговия начин, разбираш ли, Франи знае, ако разговаряте, можеш…
Лио силно удари топката в асфалта и тя отскочи нависоко, падна и се изтърколи встрани. Лари я наблюдаваше, устата му бе пресъхнала, сърцето му биеше силно в гърдите.
— Изпуснах топката си — каза Лио и побягна да я вземе. Лари седеше и го наблюдаваше.
„Франи“ — помисли си той.
Двамата бяха седнали на самия край на сцената на летния театър. След час щеше да мръкне и в парка нямаше много хора. Малцината посетители се разхождаха хванати за ръка. „Времето за разходка на децата и на влюбените съвпада“ — несвързано си помисли Фран. Лари току-що бе завършил разказа си за онова, което Лио му бе казал в състояние на транс.