Лари отново запрелиства дневника, натъквайки се на още четири-пет оградени максими, под всяка от които с главни букви бе написано пълното име на Харолд.
— Виж това, Фран! — възкликна той.
„Твърди се, че най-страшните човешки пороци са гордостта и омразата. Но дали е вярно? Според мен те са най-големите добродетели. Да се откажеш от тях означава да се промениш в името на всеобщото добруване, заради благото на света. Много по-благородно е да ги приемеш, тоест светът да се промени за твое добро. Предстои ми голямо приключение.“
— Тази мисъл би могла да се роди в неспокойна душа — каза Фран. Стана й студено.
— Точно този начин на мислене ни доведе до тази катастрофа — съгласи се Лари. Бързо прелисти страниците до началото на дневника. — Да не губим време. Да видим какво можем да научим.
Нито един от двамата не знаеше какво да очаква. Не бяха прочели нищо друго освен заградените места или някоя и друга фраза в типичния за Харолд увъртян стил, която не означаваше нищо за тях.
Онова, което прочетоха в началото на дневника, бе абсолютен шок за тях.
Дневникът започваше от началото на първата страница, отбелязана с цифрата 1, заградена с кръгче. Прочетоха първото изречение, държейки дневника помежду си, като деца на урок по пеене. От устата на Фран се изтръгна приглушен вик и тя отстъпи назад, притиснала устни с ръка.
— Фран, длъжни сме да вземем дневника — каза Лари.
— Да…
— И да го покажем на Стю. Не знам дали Лио е прав за това, че са преминали на страната на зловещия човек, но няма никакво съмнение, че Харолд е опасно объркан. Ти сама се убеди в това.
— Да — повтори Фран. Чувстваше, че всеки момент ще припадне. Ето как стоят нещата с дневниците. Сякаш го бе знаела през цялото време, сякаш го бе знаела от момента, в който бе видяла мръсното петно в своя дневник. „Само не губи съзнание, не припадай“ — повтаряше си тя.
— Фран? Франи? Добре ли си? Гласът на Лари. Някъде отдалеч.
Първото изречение в дневника на Харолд беше: „Най-голямото удоволствие за мен в това възхитително пост-апокалиптично лято ще бъде да убия господин Стюарт Редман; може би нея също.“
— Ралф? Ралф Брентнър, вкъщи ли си? Хей, има ли някой вкъщи?
Тя стоеше на стъпалата и гледаше към къщата. На двора нямаше мотоциклети, само няколко велосипеда. Ралф би я чул, но вътре можеше да е немият. Глухонемият. Можеш да си викаш, докато посинееш, той няма да те чуе, макар да е вътре в къщата.
Премествайки пазарската си чанта от едната в другата ръка, Надин натисна дръжката на вратата и откри, че не е заключено. Влезе вътре. Намираше се в малък коридор. Четири стъпала нагоре водеха към кухнята, а други надолу към мазето, където Харолд й бе казал, че се намира апартаментът на Андрос. Придаде на лицето си приятен израз и заслиза надолу по стълбите, преповтаряйки повода за посещението си, сякаш той наистина бе там.
Влязох направо, защото реших, че няма да чуеш, ако почукам. Някои от нас искаха да разберат, дали ще се наложи да се работи нощна смяна, за да се поправят изгорелите генератори. Брад каза ли ти нещо по този повод?
Долу имаше само две стаи. Едната бе спалня, скромна като килията на монах. Другата беше кабинет. Имаше бюро, голям стол, кошче за боклук и рафт с книги. Бюрото бе затрупано с разни хартийки и тя ги прегледа небрежно. Повечето нямаха смисъл за нея — тя реши, че Ник бе разговарял с някого („Предполагам, но не трябва ли да го попитаме дали не може да се направи по по-лесен начин?“ — пишеше на една от хартийките). Други изглежда бяха бележки, които бе написал за себе си. А трети й напомняха за оградените места в дневника на Харолд, които той наричаше със саркастична усмивка „Правила за по-добър живот“.
На друга пишеше: „Поговори с Глен по въпроса за търговията. Дали някой от нас знае основните принципи? Недостиг на продукти, нали така? Или нови пазари? Умения. Това може би е ключовата дума. Какво ще стане, ако Брад Кичнер реши да продава вместо да се раздава? Или докторът? Тогава с какво ще плащаме? А?“
Друга бележка: „Защитата на обществото е двупосочна улица.“’
Друга бележка: „Всеки път, когато разговаряме за закона, през нощта имам кошмари за Шойо. Наблюдавам ги как умират. Виждам, как Чилдрес разхвърля вечерята си из килията. Закона, закона, какво можем да направим с проклетия закон? Углавно наказание. Колко ли време ще измине, след като Брад пусне електричеството и бъде помолен да направи електрически стол?“
Тя се откъсна от записките — неохотно. Беше интересно да четеш бележките, оставени от човек, който може да мисли само чрез писане (един от професорите й в колежа обичаше да казва, че мисловният процес никога не е напълно завършен, ако не си изговорил звуковете) , но работата й тук, долу, беше завършена. Ник го нямаше. Къщата бе празна. Да се мотае повече от необходимото, означаваше да предизвика късмета си ненужно.