Качи се отново по стълбите. Харолд бе казал, че вероятно те ще се съберат в дневната. Стаята бе огромна, постлана с виненочервен обикновен килим. Цялата западна стена беше от стъкло и оттам се виждаше прекрасна гледка към Флатиронс. Имаше чувството, че е на показ, като муха на стена Знаеше, че външната страна на прозореца е тъмна, така че всеки, който погледнеше в тази посока, щеше да види само отражението си, но не можеше да се отърве от усещането, че е на показ. Искаше да приключи бързо с работата.
В южната част на стаята намери онова, което търсеше дълбок дрешник, който Ралф все още не бе подредил. Вътре висяха палта, а в единия ъгъл бяха струпани ботуши, ръкавици, шалове и други зимни вълнени дрехи. Надин бързо извади от пазарската си чанта консервите. Те бяха за заблуда, под кутиите с доматено пюре и сардина имаше кутия от обувки с динамит и радиотелефон.
„Ако го поставя в дрешника, ще се задейства ли? — бе попитала тя Харолд. — Няма ли взривът да е твърде слаб?“
„Надин, ако устройството се задейства, а не виждам причина да не го стори, то ще отнесе половината къща и по-голямата част от хълма, на която е построена. Сложи кутията, където може да остане незабелязана до събранието им. Дрешникът е подходящ. Имам доверие в теб. Ще бъде същото, като в онази стара приказка за шивача и мухите. С един удар — седем убити. Само че в този случай си имаме работа с политически хлебарки.“
Надин разбута встрани ботушите и шаловете и остави кутията. Покри я отново с нещата и бързо се отдалечи от дрешника. „Ето. Направих го, за добро или зло“ — помисли си тя.
Излезе от къщата, без да се оглежда, опитвайки се да не обръща внимание на гласа, който й заповядваше да се върне и да изтръгне кабела свързващ радиотелефона с динамита, казвайки й да се откаже, преди да е полудяла напълно.
Надин постави торбата с продуктите в багажника на веспата и запали мотора. През цялото време, докато се отдалечаваше от къщата, този глас продължаваше да повтаря: „Няма да го оставиш там, нали? Няма да оставиш бомбата там, нали? Толкова хора загинаха по света…“
Тя зави зад ъгъла, като едва различаваше пътя пред себе си. Сълзи премрежваха очите й.
„… Най-тежкият грях е да отнемеш човешки живот.“ В случая седем живота. Не, повече, защото комитетът щеше да изслуша докладите на отговорниците на няколко подкомитета.
Спря на ъгъла на „Бейслайн“ и „Бродуей“ с намерението да се върне назад. Трепереше цялата.
По-късно по никакъв начин не можеше да обясни на Харолд какво точно се бе случило — всъщност не се и опита. БЕ предчувствие за бъдещите ужаси. Усети, как зрението й се замъглява. Струваше й се, че пред нея бавно се спуска черна завеса, леко полюшвана от вятъра. От време на време завесата започваше да се развява по-силно и тя можеше да види дневната светлина под нея, малка част от пустото кръстовище. Но скоро завесата я обгърна плътно и тя се загуби в нея. Ослепя, оглуша и загуби сетивата си. Мислещото „аз“ на Надин се превърна в черен, топъл пашкул. И тя усети, като той прониква в нея. От гърдите й се изтръгна див вопъл, но нямаше уста, с която да изкрещи.
Проникване: ентропия.
Не знаеше значението на тези думи в това съчетание, но почувства, че в тях се крие истина.
Не можеше да се сравни с нищо, което бе изпитала досега. По-късно наум й дойдоха няколко метафори, но тя ги отхвърли една след друга:
Плуваш в топла вода и неочаквано попадаш в дълбока студена яма, от което тялото ти изтръпва.
Направили са ти инжекция новокаин и зъболекарят ти изважда зъб. Няма болка. Плюеш кръв в малко бяло легенче. В теб се образува дупка; можеш да опипаш с език мястото, където преди миг бе живяла част от теб.
Гледаш се в огледало. Гледаш се много дълго. Пет, десет минути. Без да мигаш. С ужас започваш да забелязваш, че лицето ти се променя, като лицето на Лон Чани Младши във филма за върколаци. Вече не можеш да се познаеш сам и се превръщаш в своя двойник, в безумен вампир с бледа кожа и Рибешки очи.
Нито едно от тези усещания не подхождаше като сравнение.
Зловещият човек бе проникнал в нея, и от него се излъчваше студ.
Когато Надин отвори очи, първата й мисъл бе, че е в ада. Адът беше белота — теза към антитезата на зловещия човек. Пред нея се простираше белезникаво нищо. Бяло-бяло-бяло. Обкръжаваше я бял ад, и той бе навсякъде.
Втренчи очи в бялото (бе невъзможно да се гледа), замаяна, агонизираща и чак след няколко минути усети седалката на моторолера между бедрата си. С периферното си зрение забеляза друг цвят — зелен.