Зад нея стотиците тонколони оживяха едновременно и сега един глас пееше ужасна немелодична песен: „ЩЕ СЕ ВИДИМ… НА ВСИЧКИТЕ СТАРИ ПОЗНАТИ МЕСТА… КОИТО МОЕТО СЪРЦЕ ОБИЧА.. ЦЯЛ ДЕН…“ Надин изкрещя с новия си пресипнал глас. Тогава проехтя мощен, чудовищен смях, който сякаш извираше от земята навсякъде около нея.
„БЪДИ ДОБРО МОМИЧЕ, НАДИН — бумтеше гласът. — ВНИМАВАЙ, СКЪПА МОЯ.“
Тя се добра до шосето и полетя по посока на Боулдър с най-голямата скорост, с която веспата можеше да се движи, оставяйки безплътния глас и тонколоните назад…, но носейки ги в сърцето си, сега и завинаги.
Изчака Харолд зад ъгъла до автобусната спирка. Когато той я видя, лицето му застина и пребледня.
— Надин… — прошепна той.
— Харолд, те знаят всичко. Трябва да…
— Косата ти, Надин, о, мили Боже, косата ти…
— Чуй ме!
Изглежда той успя да се съвземе донякъде.
— Добре. Какво се е случило?
— Отишли са в къщата ти и са открили дневника. Взели са го със себе си.
Лицето на Харолд се изкриви от гняв, ужас и срам. Постепенно емоциите утихнаха, а сетне като някакъв ужасен труп, изплуващ от водата, на лицето му отново се появи застиналата усмивка.
— Кой? Кой го е направил?
— Не зная точно, но това е без значение. Фран Голдсмит е една от тях, сигурна съм. Може би Бейтман или Ъндърууд. Не зная. Но те ще дойдат за теб, Харолд.
— Как разбра? — той грубо я сграбчи за раменете, спомняйки си, че точно тя беше сложила дневника под плочата на камината. Разтърси я като парцалена кукла, но Надин го гледаше без страх. През този дълъг, безкрайно дълъг ден се беше сблъскала лице в лице с много по-ужасни неща от Харолд Лодър.
— Кучка, откъде знаеш всичко това?
— Той ми каза.
Харолд отпусна ръце.
— Флаг? — шепнешком попита той. — Той ти е казал? Говорил е с теб? И е направил това?
— За какво говориш?
Стояха до магазин за електроуреди. Харолд отново я хвана за раменете и я обърна към витрината. Надин дълго се взира в отражението си.
Косите й бяха побелели напълно.
„О, как обичам, обичам Надин.“
— Хайде — каза тя. — Трябва да напуснем града.
— Сега?
— Когато мръкне. Дотогава ще се крием и ще съберем необходимите неща за лагеруване. — На запад ли ще заминем? — Още не. Трябва да изчакаме до утре вечерта.
— Може би вече не искам да правя такива неща — прошепна Харолд. Все още гледаше побелелите й коси.
— Твърде късно е, Харолд — отвърна тя.
58.
Фран и Лари седяха в кухнята и пиеха кафе. Откъм долния етаж долитаха звуци от китара — Лио свиреше на инструмента, който Лари му бе помогнал да избере в музикалния магазин. Беше скъпа китара „Гибсън“, ръчна изработка. Сетне му бе взел грамофон с батерии и дузина плочи с кънтри и блус. Сега Луси пееше заедно с момчето и до тях достигаше учудващо добрата имитация на „Бекуотьр Блус“, изпълняван навремето от Дейв ван Ронк.
„Цели пет дни дъжд валя и небето страшно потъмня. Нещо лошо става днес в залива съседен.“
През вратата към дневната Фран и Лари виждаха Стю, седнал на любимото си кресло, с дневника на Харолд в скута му. Седеше така от четири следобед, а сега бе девет и се бе мръкнало. Беше отказал да вечеря. И докато Франи го наблюдаваше, обърна нова страница.
Долу Лио свърши песента и настъпи тишина.
— Свири добре, нали? — обади се Фран.
— Много по-добре от мен — заяви Лари и отпи от кафето си. Тогава отдолу неочаквано долетя ритъм на не много известен блус, при което чашата на Лари замръзна във въздуха. Гласът на Лио се присъедини към бавния ритъм:
Лари разля кафето си.
— Ох! — възкликна Фран и стана за салфетка.
— Остави на мен — каза той.
— Не ставай.
Фран взе кърпата за бърсане на съдове и избърса петното. — Спомням си тази песен. Беше на мода точно преди супергрипа. Трябва да я е чул в града. — Предполагам.
— Как се казваше онзи човек, дето я пееше?
— Не помня — отвърна Лари. — Толкова бързо им минаваше модата.
— Да, но ми е много позната — каза тя, изстисквайки кърпата над мивката. — Странно е как понякога имаш чувството, че някое име е на върха на езика ти, а не можеш да го кажеш, нали?
— Да — съгласи се Лари.
Стю затвори дневника и вниманието на Фран се отклони към него. Първо погледна към пистолета на бедрото му.
Носеше го, откакто го бяха избрали за шериф и непрекъснато се шегуваше, че има опасност да си простреля крака. Франи смяташе, че шегите му никак не са смешни.