— Вие също пазете тайна. Знаете ли, тази работа никак не ми харесва. Старият плешив социолог може и да излезе прав.
Можехме да живеем тук като принцове, ако бяхме поискали.
Фран сложи ръка върху неговата.
— Искам двамата да ми обещаете да уредите този въпрос утре вечерта. Изгарям от желание всичко да приключи.
Лари кимаше.
— Изгнание. Да. Не ми беше идвало наум, но може би е най-доброто решение. Е, ще отида да взема Луси и Лио и се прибираме у дома.
— Ще се видим утре — каза Стю.
Призори на втори септември Харолд стоеше на платото Сънрайз и се взираше надолу. Градът тънеше в мрак. Надин спеше в малка двуместна палатка, която бяха взели заедно с другата туристическа екипировка, когато тайно напуснаха Боулдър.
„Ще се върнем, и то триумфално“ — помисли си той, ала знаеше, че ще им бъде трудно.
Подлите кучи синове му бяха отнели всичко — Франи и самоуважението му, сетне дневника, сега и надеждата му. Чувстваше се ограбен.
Силният вятър разрошваше косата му и караше опънатото платно на палатката да плющи като изстрели от картечница. Зад него Надин изстена в съня си. Харолд си помисли, че тя е не по-малко отчаяна от него, може би дори още повече. Стенеше насън, което означаваше, че я преследват кошмари.
„Но запазих здравия си разум. Мога да го направя. Ако бъда приет, независимо какво ме чака, и съм с ума си, това ще означава нещо. Да, нещо.“
Питаше се дали сега са там долу, Стю и приятелите му, обградили малката му къща, с намерение да го арестуват и да го хвърлят в затвора. Щеше да влезе в историята (ако някой от онези сантиментални глупаци си водеше бележки) като първия затворник в Свободната зона. Добре дошли, трудни времена. Ястреб е опандизен! Има да чакате… Бе поел по пътя си и помнеше как Надин сложи ръката му върху напълно побелялата си коса. „Твърде късно е, Харолд.“ Очите й бяха като на мъртвец.
— Добре — прошепна той. — Ще приключим с това.
Есенният вятър виеше в клоните на дърветата.
Комитетът на Свободната зона се събра четиринайсет часа по-късно в дома на Ралф Брентнър и Ник Андрос.
— Е, момчета, да започваме — каза Стю, почуквайки по масата.
Глен и Лари седяха до камината с гръб към огъня. Ник, Сюзън Стьрн и Ралф се бяха настанили на канапето. Ник държеше неизбежния молив и бележник. Бред Кичнър стоеше до вратата с кутия бира в ръка и говореше с Ал Бандел, който пиеше уиски със сода. Джордж Ричърдсън и Чад Норис седяха до големия прозорец, който заемаше цялата западна стена и се наслаждаваха на залеза над Флатотрън.
Фран седеше, облегнала гръб на шкафа, където Надин бе оставила бомбата. Между краката й бе сакът с дневника на Харолд.
— Внимание! — повиши глас Стю. — Включен ли е касетофонът, плешивко?
— Да, всичко е наред. Както виждам, устата ти също работи безотказно, Източен Тексас.
— Смазах я малко, така че сега е наред — усмихнато му отвърна Стю. Огледа групата от единайсет човека, разположили се из дневната.
— Имаме много работа, но първо искам да благодаря на Ралф, че любезно ни предложи да се съберем у дома му, както и за солените бисквити и пиенето…
„Прекрасно се справя с ролята си“ — помисли си Фран. Опита се да прецени доколко се е променил Стю от деня, в който го срещнаха с Харолд и не успя. „За постъпките на близките си човек винаги съди твърде субективно“ — реши накрая тя. Но бе сигурна, че в онзи първи ден Стю щеше да е поразен от мисълта, че би ръководил събрание от повече от дузина души и… вероятно би подскочил като ужилен, ако знаеше, че ще ръководи общо събрание в Свободната зона, на което ще присъстват повече от хиляда души. Сега наблюдаваше този Стю, който се бе появил благодарение на епидемията.
„Тя те извади на бял свят, скъпи — помисли си тя, — мога да плача за останалите, но толкова се гордея с теб и те обичам толкова много…“
— Първо ще предоставим думата на нашите гости — започна Стю — а после ще проведем кратко закрито заседание. Има ли възражения?
Нямаше.
— Добре — продължи той. — Давам думата на Бред Кичнър, а вие, момчета, го слушайте внимателно, защото след три дни този човек ще сложи лед в бърбъна ви.
Разнесоха се аплодисменти. Изчервявайки се и оправяйки вратовръзката си, Бред пристъпи в средата на стаята и започна с треперещ глас:
— Наистина съм щастлив че съм тук.
Съдейки по вида му, щеше да е далеч по-щастлив, ако се намираше някъде на Южния полюс и говореше пред пингвините. — А… ами… — той замълча, внимателно преглеждайки записките си, а после лицето му засия. — Електричеството! — възкликна той с вида на човек, извършил велико откритие. — В града след броени дни ще има електричество! Това е.