В подножието на Флагстаф се издигна огнен стълб. След миг се разнесе приглушен взрив.
— Край на съобщението — промълви Харолд. Надин се вкопчи в него.
— Длъжни сме да проверим дали са мъртви. Младежът я изгледа и сетне посочи надолу към разцъфтяващата роза на унищожението.
— Смяташ ли, че някой би могъл да оцелее?
— Не зная… аз… — Надин се извърна, хвана се за корема и започна да повръща. Харолд я наблюдаваше презрително.
Накрая тя отново се обърна към него, изтривайки устните си с хартиена кърпичка.
— А сега какво?
— Сега ще тръгнем на запад — отвърна младежът. — Стига да не възнамеряваш да отидеш в Боулдър и да проучиш общественото мнение.
Надин потръпна.
— Харолд… — Опита се да го докосне, но той се отдръпна, сетне, без да я поглежда, се залови да прибира палатката.
— Мислех, че ще изчакаме до утре — плахо произнесе младата жена.
— Разбира се — подигравателно изрече той. — И да ги оставим да организират наказателен отряд и да ни заловят. Спомняш ли си какво са направили с Мусолини?
Тя премигна. Докато навиваше палатката на руло, младежът продължи:
— Всичко свърши. Дадохме на Флаг това, което искаше. Унищожихме комитета на Свободната зона. Може и да пуснат електричеството, но с тях е свършено. Флаг ще ми даде жена в сравнение с която ти ще изглеждаш като чувал с картофи, Надин. А ти… получаваш него. Прекрасна перспектива, нали? Само че, ако бях на твое място, щяха да ми се подкосяват краката.
— Харолд… моля те… — изстена тя и усети,че продължава да й се повдига. Младежът видя лицето й на мъждивата светлина на огъня и му дожаля за нея. С усилие изхвърли това чувство от сърцето си, както изхвърлят пияница, опитал се да влезе в уютен семеен ресторант. По очите й личеше,че никога няма да забрави как е убила приятелите си. Но какво от това? Той изпитваше същото.
— По-добре е да свикнеш с тази мисъл — грубо изрече младежът, сложи палатката на мотоциклета си и се залови да я привърже към седлото. — Тук всичко свърши, между нас също, както и за всички, които умряха от епидемията. Бог замина на риболов и ще отсъства доста време. Злото постепенно завладява света, на кормилото е тайнственият човек. Крайно време е да свикнеш с това.
Тя издаде тих стон.
— Хайде, Надин, всичко свърши преди две минути. Помогни ми да приберем багажа, искам преди изгрев слънце да сме далеч оттук.
След миг тя обърна гръб на разрушенията в долината — разрушения, които оттук изглеждаха незначителни — и му помогна да съберат багажа. Петнайсет минути по-късно напуснаха лагера си и потеглиха на запад през ветровитата нощ.
Нещо тупна върху стола, после падна на земята. Франи изпита неописуем ужас, когато осъзна,че това е нечия ръка. „Стю? Стю? Какво става?“
Дочу стържещ звук и наоколо й започнаха да падат предмети. Камъни. Дъски. Тухли. Начупени стъкла. Пробита мотоциклетна каска. Виждаше всичко съвсем ясно… прекалено ясно. Но нали само преди секунди цареше мрак… Хората пищяха. Стържещия грохот не отслабваше. Всичко наоколо беше в пламъци. Дъска, от която стърчаха пирони, падна точно до лицето й.
„… бебето!“
Моментално в главата й изникна друга мисъл — отговор на предчувствията й: „Това е работа на Харолд. Харолд го е направил… Харолд.“
Усети силен удар в главата, сетне в гърба. Върху нея падна огромен предмет, наподобяващ ковчег. „О, мили Боже, о, бебето ми…“
Сетне тъмнината я обгърна и я отнесе в ничието пространство където дори зловещият човек не можеше да я последва.
За Фран Голдсмит денят завърши просто и безболезнено. Усети как топла въздушна вълна я понесе в мрака.
„Какво, по дяволите…“ — помисли си тя.
Удари рамото си, когато се приземи. Ударът бе силен, но не изпита болка. Лежеше в долчинка в задния двор на Ралф.
До нея падна стол — акуратно, право на краката си. Седалката му тлееше и димеше.
„Какво, по дяволите, става?“
Песента на птиците долиташе през отворения прозорец.
59.
Птици.
Чуваше песента на птиците. Фран лежеше в мрака и чуваше песента на птиците. Това й напомни за детството й. Съботните дни, когато не трябваше да ходи нито на училище, нито на църква. Денят, в който можеш да спиш, колкото поискаш. Да лежиш със затворени очи и да гледаш червената пулсираща тъмнина. Да слушаш птиците, да вдъхваш соления дъх на морето, защото се наричаш Франсис Голдсмит и си на единайсет. Беше събота сутрин и тя лежеше със затворени очи в Оугьнкуит…
Птици.
Чуваше как пеят птиците.
Но не беше в Оугьнкуит, беше в Боулдър.