— Затова ли Лари изглеждаше толкова отчаян сутринта? Помислих си, че е защото го ударих. Франи, нима можеше да знаеш? — Трябваше да се досетим! Трябваше! — Тя опря лице в рамото му и отново зарони сълзи. Стю я прегръщаше, приведен в неудобна поза, защото болничното легло не можеше да се повдигне.
— Не искам да се самообвиняваш, Фран. Трябвало е да се случи. Нямало е начин, освен ако не си специалист-сапьор, да разбереш какво става по няколкото жички и празната кутия. Ако бяха оставили няколко заряда динамит, тогава щеше да е различно. Не те обвинявам, както и никой в Зоната.
Докато говореше, две мисли се въртяха в ума й.
„Вътре имаше само трима… това е истинско чудо. Майка Абигейл… тя се върна… ох, тя е в ужасно състояние… само чудо може да я спаси…“
С усилие на волята тя леко се повдигна, за да вижда лицето на Стю, и каза:
— Майка Абигейл… Всички щяхме да сме в къщата, ако не бяха дошли да ни кажат…
— Да, истинско чудо — повтори Стю. — Майка Абигейл ни спаси живота. Въпреки че е… — той замлъкна.
— Стю?
— Тя спаси живота ни, като се върна точно в този момент, Франи. Тя ни спаси живота!
— Тя мъртва ли е? — попита Фран и стисна ръката му. — Стю, и тя ли е мъртва?
— Върна се в града към осем и петнайсет. Момчето на Лари Ъндърууд я водеше за ръка. Беше онемяло, нали знаеш какво му става, когато е много възбудено, но я е отвело при Луси. Тогава силите й я напуснали — Стю поклати глава. — Мили Боже, как изобщо е стигнала толкова далеч…, а с какво се е хранила и какво е правила… Ще ти кажа нещо, Фран. Не съм си представял, че съществуват загадъчни явления. Ала сега съм сигурен, тази жена ни бе изпратена от Бога.
Тя затвори очи.
— Мъртва е, нали? Умряла е през нощта. Върнала се е, за да умре тук.
— Все още е жива. Според лекаря сигурно скоро ще умре, но все още се държи. Страхувам се. Тя спаси живота ни, като се върна навреме, но се страхувам за нея, и се страхувам при мисълта защо се е върнала.
— Какво искаш да кажеш? Майка Абигейл никога не би причинила зло…
— Тя прави това, което й нареди Бог — дрезгаво отвърна Стю. — Същият този Бог, който уби собствения си син.
— Стю!
Пламъкът в очите му угасна.
— Не знам защо се върна и дали има какво да ни каже. Не знам. Може да умре без да се върне в съзнание. Джордж каза че съществува подобно възможност. Но знам, че експлозията… и смъртта на Ник… и завръщането й… ни накараха да прогледнем. Хората знаят, че Харолд е причинил взрива, но смятат, че Той е накарал Харолд да го направи. По дяволите аз също мисля така. Мнозина смятат, че Флаг е отговорен за плачевното състояние на майка Абигейл. Аз лично не съм сигурен. Не зная нищо, но се страхувам. Имам чувството, че всичко ще свърши зле. Преди не изпитвах подобни чувства, но сега е съвсем различно.
— Ала ние сме тук — проплака тя. — Ние и бебето, нали? Стю мълча дълго време. Фран реши, че няма да получи отговор. И тогава той каза:
— Да. Но докога?
На трети септември късно следобед хората започнаха да прииждат към дома на Лари и Луси. Сами, на двойки или по трима. Сядаха по стъпалата на къщите, на чиито врати бяха нарисувани големите тебеширени кръстове. Сядаха на бордюрите на тротоарите, по поляните, където по това време на годината тревата бе пожълтяла. Говореха тихо. Пушеха цигарите и лулите си. Брад Кичнър бе тук, ръката му бе превързана и висеше безпомощно на кърпа, преметната през врата му. Кенди Джоунс бе тук, както и Рич Мофат с бутилка „Блек Велвет“ в кафява кесия. Също и Норман Кейлог и Томи Геринджър, с навити ръкави на ризата, изпод които се показваха загорелите му, мускулести ръце. Хари Дънбъртьн и Сенди Дю Шен седяха заедно на одеяло и се държаха за ръце. Дик Волман, Чип Хобарт и шестнайсетгодишният Тони Донахю седяха близо до къщата на Лари и се черпеха с „Канадиън клуб“. Пати Крегер седеше с Шърли Хамет. Между тях имаше кошница за пикник. Кошницата бе пълна догоре, но те явно нямаха апетит. Към осем часа улицата се изпълни с хора, всичките наблюдаваха къщата. Велосипеда на Луси бе оставен наблизо, а до него бе паркиран големият Кавазаки на Ричардсън.
Лари ги наблюдаваше от прозореца на спалнята. Зад гърба му, на леглото в безсъзнание лежеше майка Абигейл. От острата миризма излъчваща се от тялото й, му се повдигаше (той мразеше да повръща), но не помръдна от мястото си. Това бе наказанието му за това, че Ник и Сюзън загинаха, а той бе оцелял и дори нямаше драскотина.