Лекарят бе отишъл за малко до лечебницата да провери как са пациентите му. От двайсетината пострадали бяха останали само шестнайсет. Трима се прибраха по домовете си а Теди Вейзък почина.
Добрият стар Лари — беше запазил пълно самообладание, докато другите губеха своето. Взривът го бе изхвърлил в лехата с цветя, но не бе получил дори драскотина. Около него падаха отломки, но нищо не го засегна. Ник бе мъртъв, също и Сюзън, а на него му нямаше нищо. Да, добрият стар Лари Ъндърууд.
Населението на Боулдър оплакваше мъртъвците си. Харолд, трябваше да се върнеш с дузина ръчни гранати, за да довършиш делото. Харолд! Лари го бе следвал през цялата страна, бе вървял по следата от „Пейдей“ и хитро измислени импровизации. Едва не изгуби пръстите си, докато зареждаше с бензин в Уелс. Харолд бе открил много по-лесен начин. Харолд бе този, който предложи членството в различни комитети да бъде съобразено с нарастването на населението. Харолд бе този, който предложи да се гласува временният комитет да бъде преизбран в постоянен, без промени в състава. Умникът Харолд. Харолд и неговият дневник. Харолд и усмивката му.
Много мило от страна на Стю да твърди, че никой не би се сетил какво замислят Харолд и Надин. Това разсъждение не минаваше при Лари. И преди бе виждал блестящите хрумвания на Харолд. Едно от тях бе изписано на покрива на хамбар с огромни букви. Трябваше да се досети. Инспектор Ъндърууд лесно проследяваше обвивки от шоколадчета, но не бе чак толкова велик, когато ставаше дума за динамит. Инспектор Ъндърууд бе едно голямо лайно. „Лари, ако знаеше…“ Гласът на Надин. „Ако искаш, ще коленича пред теб и ще те моля.“
Още един шанс да се избегне смъртта и разрушенията… Нещо, което никога нямаше да сподели с когото и да било. Защо още тогава не заподозря нищо? Ако не подробности за бомбата, свързана с радиотелефона, то поне нещо в по-общ план.
„Планът на Флаг.“
Да — зад всичко обикновено стоеше Флаг, зловещият кукловод, дърпащ конците на Харолд, Надин и Чарли Импенинг. И един Бог знаеше на колко още хора. Обитателите на Зоната биха линчували Харолд, но това бе дело на Флаг… и на Надин. И кой я бе изпратил при него, ако не Флаг? Но преди да отиде при Харолд, тя бе дошла при Лари. А той я бе отпратил.
Как би могъл да се съгласи? Чувстваше се отговорен за Луси. Бе задължен да откаже не само заради нея, но и заради себе си — усещаше, че са нужни само още един-два провала за да го унищожат като човек, и то завинаги. Така че я бе отпратил. Предполагаше, че Флаг е доволен от предишната нощ…, ако изобщо Флаг бе истинското име на онзи човек. Стю все още бе жив и можеше да говори от името на комитета. Глен бе жив и Лари предполагаше, че той е будната съвест на комитета, но Ник бе сърцето, а Сю, заедно с Фран, бе тяхна съвест. „Да — помисли си горчиво той, — всички унищожени наведнъж, хубава работа бе свършил нощеска този кучи син. Когато Надин и Харолд пристигнат там, сигурно ще ги възнаградят добре.“
Извърна се от прозореца, главата му туптеше от болка. Ричардсън измерваше пулса на майка Абигейл. Лори проверяваше бутилките на системата, които висяха на стойка до леглото. Луси стоеше до вратата.
— Как е тя? — попита Лари.
— В същото състояние — отвърна Ричардсън.
— Ще изкара ли нощта?
— Не съм сигурен, Лари.
Жената на леглото приличаше на скелет, покрит с опъната сивкава кожа. Косата й бе окапала. Гърдите й бяха изчезнали, устата й бе широко отворена, дишаше хрипливо. Лари си помисли, че прилича на мумия — неразложена, но сбръчкана и изсъхнала, без възраст.
Да, сега бе мумия, не майка Абигейл. Дишаше задавено, сякаш ветрец шумоли в стърнище. „Възможно ли е все още да е жива? — питаше се Лари… — и какви още изпитания й е подготвил Бог? С каква цел?“ Това бе някаква шега. Джордж му бе разказвал за подобни случаи, но нито един от тях не бе толкова страшен, и той не бе очаквал да види подобна гледка. Сякаш майка Абигейл се самоизяждаше. Тялото й продължаваше да функционира, въпреки че би трябвало да е мъртва от недохранване. Луси, която я бе сложила в леглото, бе промълвила, че старицата тежи колкото хвърчило, готово всеки момент да бъде отнесено от вятъра. Луси внезапно проговори, сепвайки всички останали.
— Майка Абигейл иска да ни каже нещо.
— Тя е в кома, Луси… едва ли има шанс да дойде в съзнание… — несигурно се обади Лори.
— Върнала се е да ни каже нещо. И Господ няма да я прибере при себе си, докато не го стори.
— Но какво би могла да ни каже? — попита Дик.
— Не знам — отвърна Луси, — но ме е страх да го чуя. В това съм сигурна.
Джордж Ричардсън наруши продължителното мълчание: