— Трябва да отида до болницата. Лори, Дик, ще имам нужда от вас.
„Няма да ни оставиш сами с тази мумия, нали?“ — замалко да попита Лари и стисна устни, за да не го изрече.
Тримата отидоха до вратата и Луси им подаде връхни дрехи.
— Има ли нещо, което бихме могли да сторим за нея? — обърна се Лари към лекаря.
— Луси знае как да борави със системата — отговори Джордж. — Нищо друго не бихме могли да направим. Разбираш ли… — Той замлъкна.
— Лека нощ Лари, Луси — каза Дик.
Излязоха. Лари отново се загледа през прозореца. Хората стояха и чакаха. Навярно се питаха: „Жива ли е? Мъртва ли е? Умира ли? Може би Бог я е изцелил? Дали е казала нещо?“
Луси го прегърна през кръста и той подскочи.
— Обичам те — прошепна тя.
Лари я прегърна. Сложи глава на рамото й и безпомощно заплака.
— Обичам те — повтори тя. — Всичко е наред. Не се притеснявай. Излей мъката си, Лари.
Той плачеше. Сълзите му бяха горещи и тежки като куршуми.
— Луси…
— Штт. — Усети успокоителното докосване на ръцете й.
— О, Луси, за какво е всичко това? — изплака той, опрял лице на рамото й, а младата жена безмълвно го притисна към гърдите си. Майка Абигейл дишаше хрипливо, изпаднала в дълбока кома.
Джордж бавно мина по улицата с мотоциклета си, предавайки едно и също съобщение: „Все още е жива. Надеждите не са големи. Не, не е казала нищо и малко вероятно е да го стори. Може да се разотивате по домовете си. Ако се случи нещо, ще разберете.“
Когато стигна до ъгъла, подкара мотоциклета към болницата. Ауспухът гърмеше на пустите улици, докато накрая звукът му заглъхна.
Хората не се разотидоха. Останаха още известно време подновявайки разговорите си, анализирайки всяка дума на лекаря. Надеждите не са големи, но какво означаваше това? Кома. Ако мозъкът й е престанал да функционира, какво тогава? Със същия успех можеха да очакват консерва с грах да проговори. Е, така би било при нормални обстоятелства, но сега всичко бе различно.
Хората отново насядаха. Мръкна се. В къщата, в която лежеше старицата, някой запали газена лампа. Обитателите на Боулдър щяха да се приберат по домовете си по-късно и цяла нощ да лежат будни в леглата си.
Разговорът се насочи колебливо към загадъчния човек. Ако майка Абигейл умре, това означава ли, че той е по-силен?
„Какво искате да кажете с «по-силен»?“
„Ами чисто и просто той е Сатаната.“
„Антихрист, така си мисля. Ние живеем във времето на Апокалипсиса… нима се съмнявате? И седемте була са свалени… По-страшно е от супергрипа.“
„Глупости, хората говореха и за Хитлер като за антихрист.“
„Ако онези сънища се върнат, ще се самоубия.“
„В моите аз бях в метрото, а Той бе кондукторът, само че не можех да видя лицето му. Бях уплашен. Побягнах в тунела. Сетне го чух да тича след мен. И да ме настига.“
„В моя сън слизах в мазето за туршия и видях някой да стои до пещта… просто някакъв силует. И знаех, че е Той.“
По небето заблестяха звезди. Застудя. Бутилките бяха пресушени. Лулите и цигарите проблясваха в мрака.
„Чух, че хората от комитета са изключили всички уреди.“
„Браво на тях. Ако в близко бъдеще нямаме електричество, ще си имаме големи неприятности.“ Хората продължаваха да си шепнат, невидими в мрака. „Предполагам, че сме в безопасност, поне през тази зима. Няма начин онзи човек да премине през проходите. Но на пролет…“
„Ами ако разполага с атомни бомби?“
„Майната им на тях, но ако има няколко от онези гадни неутронни бомби? Или бактериално оръжие?“ „Или самолети?“
„Тогава какво?“
„Не знам.“
„Проклет да съм, ако знам.“
„Нямам ни най-малка представа.“
Около десет часа вечерта се появиха Стю Редман, Глен Бейтман и Ралф Брентнър и започнаха да раздават листовки. Ралф леко накуцваше, защото парче от готварската печка бе откъснала парче от десния му прасец. На листовките бе написано:
Това сякаш бе сигнал хората да се разотидат. Те си тръгнаха безмълвно в мрака. Повечето запазиха листовките си, но имаше и такива, който ги смачкаха и захвърлиха. Всички се прибраха по домовете си, за да се опитат да поспят.
И може би да сънуват.
Когато следващата вечер Стю откри събранието, залата бе препълнена, но присъстващите бяха много тихи. Зад Стю седяха Лари, Ралф и Глен. Фран се бе опитала да стане, но гърбът все още силно я болеше. Независимо от ужасяващия спомен, Ралф я снабди с радиотелефон, чрез който да участва в заседанието.
— Трябва да обсъдим някои неща — тихо произнесе Стю, но гласът му прозвуча ясно в притихналата зала. — Предполагам, че на всички ви е известно за взрива и смъртта на Ник, Сю и останалите, както и няма човек, който да не е разбрал за завръщането на майка Абигейл. Ще поговорим за това, но първо добрите новини. Ще ви ги съобщи Бред Кичнър.