— Уликите водят към Харолд Лодър и Надин Крос. Имаме основание за сериозни подозрения, но засега не сме напълно сигурни и се надявам добре да го запомните.
В залата се разнесе ропот.
— Казвам го, защото — продължи Стю, — ако се върнат в Зоната, бих искал да ги доведете при мен. Ще ги арестувам и Ал Бандел ще организира съдебен процес. Ние… ние сме длъжни да действаме справедливо. Надявам се, че имате представа къде отиват тези, които действат по друг начин.
Огледа залата с надежда, че са го разбрали, но видя по лицата на хората само удивление и негодувание. В него се втренчиха стотици очи и той прочете мислите на хората: „Какви ги дрънкаш? Те са заминали на запад. А ти се държиш сякаш са отишли на двудневна екскурзия.“
Наля си чаша вода и отпи малко от нея, надявайки се да овлажни пресъхналото си гърло. Вкусът й го накара да се намръщи. — Освен това искам да ви кажа, че трябва да изберем нови членове на комитета. Днес няма да се занимаваме с това, но трябва да помислите кого смятате да..
Някой вдигна ръка.
— Имате думата, но първо се представете…
— Казвам се Шелдън Джоунс — каза огромен мъж с вълнена карирана риза. — Защо да чакаме? Защо да не изберем новите членове още сега? Предлагам Тед Фремтън.
— Поддържам кандидатурата — извика Бил Скенлън. — Идеята ти е чудесна!
Тед вдигна ръце над главата си и в залата се разнесоха бурни аплодисменти. Стю усети как губи почвата под краката си. Искаха да подменят Ник Андрос с Тед Фремтън? Каква глупава шега. Тед бе в комитета по енергетика, но бе открил, че това е тежка работа. Беше се преместил в погребалния комитет и като че това занимание му бе харесало повече, макар Чад да бе споделил със Стю, че Тед е от хората способни да превърнат десетте минути за пушене в обедна почивка, а обедната почивка — в полудневна отпуска. Той охотно бе приел да участва в издирването на Харолд и Надин, може би защото му се струваше истинско предизвикателство. По чиста случайност двамата с Бил бяха открили радиотелефона с Сънрайз и оттогава бе започнал да важничи, което никак не се харесваше на Стю. Погледът му отново срещна този на Глен и сякаш прочете мисълта му в циничното му изражение и леката усмивка: „Може би трябва да използваме Харолд да укроти и този.“ Дума, която Никсън бе използвал многократно, изведнъж изплува в съзнанието му; неочаквано разбра къде е източникът на отчаянието и на чувството за дезориентация. Думата бе „мандат“. Техният мандат бе приключил преди две нощи. Той продължи:
— Според мен трябва да дадем възможност на хората да помислят. Предлагам да гласуваме. Нека тези, които смятат, че изборите трябва да бъдат проведени днес, да кажат „да“. Чуха се само няколко гласа.
— Тези, които смятат, че изборите трябва да бъдат отложени със седмица или повече, да кажат „не“.
Мнозина се обадиха, но повечето хора изобщо не взеха участие в гласуването, сякаш този проблем не ги засягаше.
— Добре — каза Стю. — Ще се съберем след седмица, на единайсети септември.
„Печален епитаф, Ник. Съжалявам.“
— Доктор Ричардсън е тук да информира за състоянието на майка Абигейл и на останалите пострадали от взрива. Докторе?
Когато лекарят тръгна към катедрата, хората гръмко заръкопляскаха. Той съобщи, че в резултат на взрива досега са починали девет души, трима са в критично състояние, положението на двама е сериозно, а осем вероятно ще се възстановят.
— Вземайки, под внимание силата на взрива, смятам, че сме имали късмет. А сега разрешете да кажа няколко думи за майка Абигейл.
Хората в залата се приведоха.
— Мога да кажа само това. че не съм в състояние да й помогна.
В залата се разнесе шепот. Стю забеляза скръб по лицата на присъстващите, но явно думите на доктора не изненадаха никого.
— Доколкото знам, тази жена е на сто и осем години. Казаха ми също, че е.изчезнала преди две седмици и според мен през това време се е хранила само с корени и треви. — Мили Боже — измърмори някой, и бе невъзможно да се разбере дали гласът е на мъж или на жена.
— Едната й ръка е покрита с обриви от отровен бръшлян, а краката й са изранени и биха могли да се излекуват ако общото й състояние не беше толкова…
— Ей, няма ли да престанеш? — провикна се Джак Джексън надигайки се от мястото си. Лицето му бе пребледняло, разгневено и тъжно. — Нямаш ли капка благоприличие?
— Благоприличието не е моя грижа, Джак. Само докладвам за състоянието й такова, каквото е. Сега е в безсъзнание, страда от недохранване и е много стара. Смятам, че ще умре. Ако ставаше дума за друг човек, щях да бъда абсолютно сигурен. Но както и на всички вас, тя ми се присъни… тя и онзи, другият.