През последния час хората ставаха един по един и разказваха сънищата си пред заинтригуваните си съграждани. Това напомни на Стю безкрайните заседания, обсъждания на въпроси, свързани със секса, в които бе участвал (повечето като слушател) по време на пубертета си.
Глен бе въодушевен и радостен от нарастващото им желание да говорят, както и от, промяната в атмосферата в сравнение с началото на събранието. Жителите на Свободната зона се пречистваха чрез разказите си. „Говорят като хора — помисли си той, — който дълго са таили в душата си чувство за вина и неадекватност, само за да открият, че тези неща, когато бъдат изречени, са твърде обикновени.“ Когато ужасът, предизвикан от сънищата им, бе споделен в тази публична дискусия, те бяха способни да го преодолеят.
Събранието завърши в един и половина сутринта. Глен си тръгна заедно със Стю; за пръв път след смъртта на Ник се бе почувствал добре. Радваше се, че съгражданите му са направили първия опит да се измъкнат от черупките си и да окажат съпротива на врага.
Чувстваше се обнадежден.
Както бе обещал Брад, електричеството бе пуснато по обяд на пети септември.
Сирените на покрива на околийския съд завиха неистово, плашейки хората, които вдигаха погледи към небето, търсейки самолетите на зловещия човек. Някои побягнаха към мазетата и останаха там, докато Брад откри как се изключват сирените.
На Уилоу стрийт избухна пожар и доброволната пожарна команда бързо го потуши. Капак на шахта полетя на около петнайсет метра височина на пресечката на „Уолнът“ и „Бродуей“ и се приземи като фризби върху покрива на магазина за играчки.
Имаше само един нещастен случай през този ден, които нарекоха Денят на електричеството. По необяснима причина се взриви магазин за автомобилни резервни части на Пърл стрийт. Рич Мофат бе застанал от другата страна на улицата с бутилка „Джек Даниелс“ в ръка и парче стомана го улучи и уби на място. Нямаше повече да чупи прозорци. Стю бе при Фран, когато светнаха неоновите лампи на тавана в болничната й стая. Наблюдаваше ги как мигат, сетне засияват с позната светлина и не можеше да повярва на очите си. Когато отново погледна към Франи, страните й бяха влажни от сълзи.
— Какво има, Фран? Боли ли те нещо?
— Толкова ми е мъчно, че Ник не е жив, за да види това. Прегърни ме, Стю. Искам да се помоля за него. Поне ще опитам да го сторя.
Стю я прегърна, но не знаеше дали тя се моли или не. Неочаквано осъзна, че Ник му липсва много, и че мрази Харолд Лодър повече от всичко на света. Фран беше права. Харолд не само бе убил Ник и Сю, той бе откраднал надеждата им..
Опита се да успокои Франи, но тя плака дълго. Когато най-после сълзите й пресъхнаха, той използва бутона, за да вдигне леглото и запали нощната лампа.
Някой раздрусваше рамото на Стю и той с усилие изплува от дълбините на съня. Умът му преповтаряше бавно безкраен списък от хора, които можеха да му отнемат съня. Майка му, която му казва, че е време да става и да върви на училище. Мануел самохвалкото в онази малък публичен дом в Нуево Ларедо му заявява, че трябва да плати още двайсет долара, ако иска да остане цялата нощ. Сестра в бяла униформа иска да измери кръвното му. Франи.
Рандал Флаг.
Последната мисъл му подейства като кофа студена вода, плисната в лицето.
Не беше никой от изброените хора. Бе Глен Бейтман с Коджак до него.
— Човек не може да те събуди, Източен Тексас — каза социологът. — Спиш като пън. Поне да беше запалил лампата, кучи сине.
— О, Боже, забравих, че имаме електричество!
Стю включи лампата, намръщи се от неочакваната ярка светлина и се взря в часовника. Беше три без петнайсет.
— Какво правиш тук, Глен? Бях заспал, в случай че не си забелязал.
Отмести поглед от будилника и загледа новодошлия. Лицето му бе бледо, изплашено… и остаряло. Имаше дълбоки бръчки и доста измъчен вид.
— Какво има?
— Майка Абигейл.
— Умря ли?
— Мили Боже, почти ми се иска да беше така. Тя дойде на себе си. И ни очаква.
— Нас двамата?
— Петимата. — Гласът на Глен стана още по пресипнал. — Знае, че Сюзън и Ник са мъртви и че Франи лежи в болницата, Нямам представа откъде го е научила, но е така.
— И иска да се срещне с хората от комитета?
— Да. Твърди, че е на прага на смъртта и че трябва да ни съобщи нещо. Не съм сигурен, че ми се иска да го чуя.
Нощта бе мразовита. Стю бе вдигнал ципа на якето си чак до брадичката. Студената луна, която блестеше над тях, го накара да се замисли за Том, който бе инструктиран да се върне при тях и да докладва видяното, когато настъпи пълнолуние. Сега луната бе в първата си фаза. Може би само тя виждаше къде са Том, Дейна Юргенс и съдията Фарис. Един Бог знае какво още виждаше в убежището на зловещия човек.