Но накрая тя просто умря.
С една последна въздишка. Гърдите й не се надигнаха отново.
— Мъртва е — промълви Стю.
— Дано Бог се смили над душата й — прошепна Ралф. Вече не изпитваше страх. Скръсти ръцете й на гърдите й и сълзите му закапаха върху тях.
— И аз ще дойда — неочаквано заяви Глен. — Беше права. Бяла магия. Само това ни остана.
— Стю — прошепна Франи. — Моля те, Стю, откажи се.
Всички впериха поглед в него.
„Сега ти трябва да ни поведеш, Стюарт.“
Младият мъж си спомни за Арнет, за старата кола на Чарлз Кемпиън и смъртоносния й товар, която се бе разбила в бензиностанцията Бил Хапскомб. Спомни си за Денинджър и за Дейц и как бе започнал да ги свързва в ума си с усмихнати доктори, които го бяха лъгали — него и жена му — за състоянието й — и може би бяха се самозалъгвали. Най-вече мислеше за Франи. И за думите на майка Абигейл: „Това иска от тебе Бог.“
— Франи — каза той. — Трябва да тръгна.
— И да умреш. — Младата жена го изгледа горчиво, почти с омраза, а сетне погледът й се спря на Луси, като че я молеше за подкрепа. Но Луси бе потресена и не можеше да й помогне с нищо.
— Ако не тръгнем, всички ще загинем — продължи Стю. — Тя беше права. Какво ще стане, ако чакаме до пролетта. Как ще го спрем тогава? Не знаем. Нямаме представа. Никога не сме имали. Ще заровим глави в пясъка? Не можем да го спрем по друг начин, освен както предложи Глен. С бяла магия. Или с Божията помощ.
Тя заплака горчиво.
— Недей, Франи. — Той се опита да я хване за ръката.
— Не ме докосвай! — извика Фран. — Ти си обречен, ти си труп, така че не ме докосвай!
Стояха неподвижно край смъртното ложе на старицата, а слънцето се издигаше в небето.
Към единайсет сутринта Фран и Стю спряха колата си в подножието на планината. Стю взе кошницата за пикник, а Фран — покривката за маса и бутилката „Блу нън“. Пикникът бе нейна идея, но между двамата цареше странна неловкост.
— Помогни ми да постеля покривката — каза тя. — И внимавай за онези бодливи неща.
Намираха се в малка долина на триста метра под платото Сънрайз. Под тях се разстилаше Боулдър, обвит в синя мараня. Беше типичен летен ден и слънцето припичаше. В тревата пееха щурци. Скакалец подскочи и Стю го улови ловко. Усещаше как насекомото подскача и се опитва да избяга от шепата му.
— Плюни и ще те пусна — каза той старото детско заклинание и вдигна поглед. Франи тъжно му се усмихваше. С бързо грациозно движение тя извърна глава и плю. Заболя го сърцето, докато я наблюдаваше. — Фран…
— Не, Стю, не искам да говорим за това. Поне не сега.
Разстлаха бялата покривка, която Фран бе взела от хотел „Боулдерадо“ и младата жена подреди обяда: салата от марули и краставици, сандвичи с шунка; вино; и ябълков пай за десерт. Стю изпитваше странно чувство, докато наблюдаваше грациозните й движения, по които не личеше, че е получила сериозни контузии.
— Храната е чудесна. Хайде да започваме — каза тя. Стю седна до нея и взе сандвич, макар да не беше гладен. Сърцето му се свиваше от мъка, но все пак отхапа няколко залъка. Когато привършиха обяда, Фран го попита:
— Кога тръгвате?
— Следобед — отвърна той и запали цигара.
— За колко време ще стигнете дотам? Той сви рамене.
— Пеша? Не мога да преценя. Глен не е младеж. Нито пък Ралф. Ако успеем да изминаваме по четирийсет километра на ден, може би ще достигнем целта си в началото на октомври.
— Ами ако в планините падне сняг? Или в Юта? Стю отново сви рамене, наблюдавайки я сериозно.
— Да ти налея още вино? — попита тя.
— Не, получавам киселини.
Фран наля на себе си и пресуши чашата на един дъх.
— Дали тя бе глас Божии, Стю? Наистина ли?
— Откъде да знам.
— Ние я сънувахме, а после наистина тя дойде при нас. Цялата тази работа е част от някаква глупава игра. Чел ли си някога книгата на Йов?
— Никога не съм се интересувал много от Библията.
— Майка ми я четеше. Смяташе, че е много важно двамата с брат ми Фред да имаме добро религиозно възпитание. Никога не обясни защо. Нямаше голяма полза от това, освен че можех да отговарям на всички въпроси от Библията в телевизионното състезание „Опасност“. Спомняш ли си го, Стю?
Леко усмихнат, той отвърна:
— И нашият домакин Алекс Требек.
— Точно така. Дават ти отговора и очакват да кажеш какъв е бил въпросът. Знаех всичко, свързано с библейските притчи. Бог и дяволът се обзаложили за Йов и естествено накрая Бог спечелил — тя се усмихна тъжно. — Той винаги печели. Сигурно е почитател на бостънските „Селтикс“.
— Може да е облог — промълви Стю — но става дума за живота на хората в Боулдър. И за бебето в теб. Как го нарече тя? Синът ти?