— Дори не ми каза дали то ще оцелее — отвърна Франи. Ако го беше направила, само това, може би щеше да ми е по-леко да те пусна.
Стю мълчеше виновно.
— Как лети времето! — продължи тя. — Помогни ми, Стю.
Прибраха в кошницата неизядената храна заедно с покривката и бутилката вино. Стю се огледа, но освен трохите на мястото, където бяха обядвали, по нищо не си личеше, че някой е бил тук. Когато вдигна поглед, забеляза, че Фран плаче. Приближи се до нея, а тя промълви:
— Всичко е наред. От бременността е, постоянно ми се плаче. Просто не мога да се спра.
— Няма нищо.
— Искам да се любим, Стю.
— Какво, сега ли? Тук? Тя се усмихна и кимна.
— Да. Само трябва да внимаваме за онези бодливи неща.
Отново разстлаха покривката на земята.
В долния край на „Бейслейн“ тя го накара да спре до останките от къщата на Ралф и Ник. Цялата задна част бе напълно разрушена. Дворът бе пълен с отломки. Наблизо се валяше канапето, което бе притиснало Франи, а на стъпалата имаше засъхнало петно кръв. Тя внимателно го разгледа, после попита:
— Това кръвта на Ник ли е?
— Защо питаш?
— Това кръвта на Ник ли е?
— Господи, откъде да знам. Възможно е.
— Сложи дланта си на нея, Стю.
— Фран, да не си се побъркала?
На челото й се появи онази бръчка, изразяваща инат, която бе забелязал още в Ню Хемпшир.
— Сложи си ръката!
Той неохотно се подчини. Не беше сигурен, че кръвта е на Ник (бе склонен да смята точно обратното), но го полазиха тръпки.
— А сега се закълни, че ще се върнеш.
Стори му се че стъпалото се нагорещи и изпита желание да отдръпне ръката си.
— Фран, как бих могъл…
— Не всичко е в Божиите ръце! — зашепна тя. — Не всичко. Закълни се, Стю, закълни се!
— Фран, кълна се, че ще се опитам.
— Навярно трябва да се задоволя и с това.
— Трябва да се връщаме.
— Знам. — Тя продължи да се притиска към него. — Кажи, че ме обичаш.
— Това ти е много добре известно. — Добре, но все пак ми го кажи. Стю сложи ръце на раменете й.
— Франи, обичам те.
— Благодаря — каза тя и притисна лице към гърдите му. — Сега мога да се сбогувам с теб. Сега мога да те пусна. Те се прегърнаха сред обсипания с отломки двор.
60.
Фран и Луси наблюдаваха от стъпалата на къщата на Лари как мъжете тръгват на път. Четиримата спряха за миг на алеята, не носеха раници, спални чували и никаква лагерна екипировка.
— Довиждане, Лари — извика Луси. Лицето й бе пребледняло.
— Не забравяй обещанието си, Стю — изрече Фран.
— Няма.
Глен сложи два пръста в устата си и свирна. Коджак, който проучваше решетката на канализацията, моментално се отзова на сигнала.
— Да тръгваме преди да съм се разколебал — предложи Лари. Лицето му бе не по-малко бледо от това на Луси, очите му блестяха като стъклени.
Стю изпрати въздушна целувка, нещо, което не си спомняше да е правил, откакто майка му го изпращаше до училищния автобус. Франи му махна в отговор. В очите й отново напираха горещи сълзи, но с последни усилия успя да ги сдържи.
Четиримата потеглиха на път. Просто тръгнаха по улицата. Стигнаха до края на пресечката. Някъде пееше птица. Обедното слънце напичаше и сцената бе напълно лишена от драматизъм. Стю се обърна и отново махна с ръка. Лари направи същото. Фран и Луси им отвърнаха. Мъжете пресякоха улицата и изчезнаха от погледа им.
— Мили Боже — прошепна Луси.
— Да се прибираме — предложи Фран. — Пие ми се чай.
Влязоха в къщата. Тя сложи чайника на печката и двете го зачакаха да заври.
Четиримата мъже мълчаливо се отправиха на югозапад. Целта им бе Голдън, където щяха да пренощуват. Отминаха трите гробища и когато сенките им се издължиха и горещината започна да намалява, стигнаха до табелата с надпис, че напускат Боулдър. За миг Стю имаше чувството, че всички са готови да се обърнат и да се върнат. Ако продължат, очакваше ги почти сигурна смърт. А в Боулдър ги очакваше топлина и любов.
Глен извади от задния си джоб кърпа, нави я и я завърза на главата си.
— Глава четирийсет и трета: „Плешивият социолог трябва да си пази главата“ — каза той глухо. Коджак тичаше пред тях, душейки радостно полските цветя.
— О, Боже — възкликна Лари. — Имам чувството, че това е краят на всичко.
— Да-а — съгласи се Ралф — и аз изпитвам същото.
— Някой иска ли да се върнем? — попита Глен без никаква надежда в гласа.
— Хайде — леко се усмихна Стю. — Толкова ли треперите за кожите си?
Продължиха нататък, оставяйки Боулдър далеч зад себе си Към девет вечерта устроиха лагер край Голдън, на километър от мястото, където шосе № 6 завиваше покрай Клиър Крийк и се насочваше към сърцето на Скалистите планини.