Чувството му за самота нарастваше с осъзнаването на празнотата и смъртта наоколо. Все повече се убеждаваше, че никога вече няма да види Свободната зона и хората, които живееха там — Франи, Луси и Харолд Лодър, Ник Андрос. Замисли се как ли се е чувствал Каин, когато Бог го е пропъдил в земята на Нод.
Само че онази земя бе на изток от Рая.
Съдията бе в Запада.
Усети го най-силно, когато премина границата между Уайоминг и Айдахо. Навлезе в Айдахо през прохода Таргри и спря до пътя за лек обяд. Не се чуваше нищо друго освен бълбукането на водата от потока наблизо и някакъв странен стържещ звук, който му приличаше на скърцане на панти. Синьото небе бавно се покриваше с малки облачета. Времето се променяше и артритът напомни за себе си. Досега не бе имал болки, въпреки натоварването и дългите часове зад волана и…
…какъв бе този стържещ звук?
Когато се нахрани, отиде до поточето. Навярно е приятно място за пикник при по-слънчево време. Покрай ручейчето растяха дървета, имаше и маси за пикник. На едно от дърветата висеше обесен. Краката му едва докосваха земята, главата бе килната на една страна, а плътта бе изкълвана от птиците. Стържещият звук идваше от поклащащото се въже, което се бе протрило и всеки момент щеше да се скъса..
Така разбра, че наистина е в Запада.
Следобед към четири часа първите капки дъжд се удариха о предното стъкло на джипа. И оттогава непрестанно валеше.
Два дни по-късно стигна Бут Сити. Болките в пръстите и коленете бяха толкова силни, че спря да почине за цял ден. Лежа сред мъртвата тишина в едно хотелско легло с увити около ръцете и коленете си топли кърпи и чете „Закона и класите в обществото“ на Лафам.
На другия ден се запаси с аспирин и бренди и продължи нататък, като старателно избираше второстепенни пътища.
Понякога успяваше да заобиколи колите по пътя, но друг път му се налагаше да слиза и да ги закачва и издърпва встрани. Преди два дни, на пети септември, когато приближаваше Салмън ривър, бе принуден да тегли голям камион на телефонната компания три километра на заден ход, докато успя да бутне накрая проклетото нещо в реката, на която не знаеше името.
През нощта на четвърти септември, ден преди на пътя му да се изпречи големият камион и три дни преди Боби Тери да го забележи, когато премина през Коперфилд, лагерува в Ню Медоус и там се случи нещо доста странно. Спря джипа пред Ранчхенд Мотел, взе от регистрацията ключа на една стая и бе възнаграден за изпитанията си — намери нагревател с батерии, който сложи до леглото си. По здрач се бе настанил удобно на леглото си за пръв път от седмица насам. Нагревателят излъчваше мека червена светлина. Беше се съблякъл и облегнат на възглавниците четеше за съдебния процес на някаква негърка от Брикстън, Мисисипи, която бе осъдена на десет години затвор за най-обикновена кражба от магазин. Помощник-прокурорът представяше случая, трима от съдебните заседатели също бяха чернокожи и Лафам изтъкваше, че… И тогава чу на прозореца: тап, тап, тап. Сърцето на съдията подскочи в гърдите му. Книгата падна на пода. Грабна пистолета и го насочи към прозореца, готов на всичко. Историята, която си бе измислил за заблуда на противника, се разлетя като духната от вятъра слама. Точно така, искаха да разберат откъде идва и кой е той… Беше гарван.
Постепенно се успокои и дори успя плахо да се усмихне. Само един гарван.
Беше кацнал на перваза, неподвижен в дъжда, блестящите му пера се бяха слепили, взираше се с малките си очички в стария съдия, най-стария в света шпионин-аматьор, лежащ в хотелско легло в западно Айдахо само по шорти и с дебела книга на корема. Гарванът сякаш се усмихваше на тази гледка. Той се успокои и му се усмихна в отговор. Точно така, прави си шега с мен. Но след две седмици самотно пътуване имаше право да е малко изнервен. Тап, тап, тап.
Гарванът чукаше по стъклото с човката си. Точно както преди малко.
Усмивката на съдията помръкна. Имаше нещо в погледа на птицата, което не му харесваше. Все още му се струваше, че му се усмихва, но можеше да се закълне, че усмивката му беше някак презрителна, сякаш му се подиграваше.
Тап, тап, тап.
„Кога ли ще открия нещата, които трябва да научат в Свободната зона, която ми се струва толкова далеч? Никога. Дали ще намеря пукнатини в бронята на хората на Зловещия човек? Никога.“
„Дали ще се върна жив?“
„Никога.“
Тап, тап, тап.
Гарванът се взираше в него и сякаш се усмихваше.
И наум му дойде смразяващата мисъл, че това бе тайнственият човек, неговата душа, неговото Ка, проектирано в този мокър, ухилен гарван, който го наблюдаваше.