— Значи разбира от оръжия? — попита тя Лойд.
— Просто е бог. Под крилата на „Скайхоук“ са монтирани ракети „въздух-земя“. Никой не успя да разбере как се прикрепват. Господи, изгубихме цял ден само да разберем как да ги разопаковаме. А Ханк рече: „Почакайте да се върне Боклукчията.“
— Кога ще се върне?
— Ами той е странен тип. Остава във Вегас около седмица и отново заминава.
— Къде?
— В пустинята. Сяда във всъдехода си и заминава. Казвам ти, много е странен. Почти колкото Главния. На запад оттук няма нищо, освен забравена от Бога пустиня. Не знам как може да живее там. Търси нови играчки и никога не се прибира с празни ръце. Седмица след като се върнахме с него от Лос Анджелис, донесе със себе си куп картечници с лазерни мерници. А този път откри пластични мини. Разправя, че открил цял склад с паратион и още толкова дефолиант, което било достатъчно да бъде пометен целият щат Колорадо.
— И къде се намира всичко това?
— Навсякъде — безразлично отвърна Лойд. — Няма нищо странно в това. По-голямата част от Западна Невада и Източна Калифорния бе на доброто старо правителство. Там се провеждаха изпитанията с всякакви неща — всички видове, включително атомни бомби. Веднъж той я домъкна тук. Лойд се разсмя. Дейна усети хлад, ужасен смразяващ хлад. — Супергрипът е започнал някъде тук. Обзалагам се. Някой ден Траш ще открие това място. Казвам ти, просто надушва подобни неща. Знаеш ли каква е любимата му играчка?
— Не — отвърна Дейна. Не беше сигурна, че иска да научи… но тогава защо беше тук?
— Ракети с напалм. Намери пет парчета в Индиън Спрингс. Били подредени една до друга като автомобили от Формула-1. Просто се е влюбил в тях.
— Глупак — промърмори тя.
— Глупак или не, но когато Траш се върна, ние го отведохме в Спрингс. Обикаля известно време около ракетите „въздух-земя“ и ги прикрепи към самолетите за шест часа. Невероятен е, нали? Специалистите са били обучавани на подобни неща поне сто години. Но те не могат да се мерят с Траш. Той е истински гений.
„Искаш да кажеш — учен идиот. Обзалагам се, че зная откъде са тези обгаряния по него.“ Лойд погледна часовника и седна.
— Всъщност, трябва скоро да отида до Индиън Спрингс. Имам време колкото за един душ. Искаш ли да се изкъпем заедно?
— Някой друг път.
Когато душът отново зашумя, Дейна започна да се облича. Сложи си гривната с прикрепения към нея автоматичен нож. Само едно бързо движение на ръката и щеше да й израсне шести стоманен пръст с дължина десет сантиметра.
„Е, и какво от това — помисли си тя, — всяко момиче има своите тайни.“
Следобед Дейна работеше в бригадата по поддръжката на уличното осветление. Работата се състоеше в това да проверяват лампите и да подменят онези от тях, които бяха изгорели или разбити от вандали по време на епидемията. Бригадата се състоеше от четирима човека. Имаха камион със стълба, с който се движеха по улиците.
В края на деня Дейна сваляше плексигласовия глобус на един от фенерите, размишлявайки доколко й харесват хората, с които работеше. Най-много й допадаше Джени Енгстрьом, силно и красиво момиче, което преди епидемията е било танцьорка в нощен клуб, а сега стоеше зад лостовете в камиона. Такова момиче би искала да има за своя най-добра приятелка. Дейна не проумяваше, как се е оказала в лагера на зловещия човек. Не можеше да си го обясни, но не смееше да я попита.
Останалите също бяха симпатични. Помисли, че в Лас Вегас има много повече наивници, отколкото в Зоната, и че никой от тях не беше злобен и не подлудяваше по пълнолуние. Освен това, тук хората работеха много по-добре, отколкото в Свободната зона. Там, в парка, можеше да срещнеш хора, търкалящи се по поляните по цял ден, а всъщност казваха че са в обедна почивка. Тук нямаше такова нещо, всички работеха от осем до пет вечерта. Независимо дали в Индиън Спрингс, или в бригадите, осигуряващи нормалния ритъм на живота в града. Даже имаше училища. Във Вегас се събраха към двайсетина деца на възраст от четири до петнайсет години. Бяха се намерили двама учители и се водеха учебни занимания по пет дни в седмицата. Лойд, които бе принуден два пъти да напуска училище и който бе повтарял два пъти подготвителния курс в колежа, много се гордееше с това, че на децата им бе предоставена възможност да се учат. В града бяха отворили аптеки и никой не ги охраняваше. Хората често влизаха в тях… но не им идваше наум да вземат нещо по-сериозно от аспирин. На запад проблемът с наркотиците не съществуваше. Всички, които бяха видели какво се случи с Хектор Дрогьн, знаеха какво наказание ги очаква за този лош навик. Същото се отнасяше и за алкохола. Рядко някой си позволяваше нещо по-силно от бира.