Джени стисна устни.
— Това не ми влиза в работата.
— Няма да ти влиза в работата, когато напролет полетят на реактивните си самолети отвъд Скалистите планини и унищожат всички, които живеят там?
— Надявам се това да е истина. Или ние — или вие. Така казва Той и аз му вярвам.
— Хората са повярвали и на Хитлер. Но ти не му вярваш, просто си уплашена до смърт.
— Обличай се, Дейна.
Дейна си обу панталоните, закопча копчето и дръпна ципа. Неочаквано сложи ръка на устата си.
— Струва ми се, че ще повърна… Господи!… — Грабна една блуза с дълги ръкави, изтича в банята и затвори вратата. Оттам се чуха звуци на повръщане.
— Отвори вратата, Дейна! Отвори вратата, или ще стрелям в ключалката!
— Лошо ми е… — Тя отново започна да издава давещи звуци. Безшумно отиде до аптечката, благодарейки на Бога, че бе оставила там ножа с гривната и молейки се за още двайсетина секунди…
Сложи гривната на ръката си. Сега от спалнята долетяха няколко гласа.
С лявата си ръка пусна крана на мивката.
— Минутка! По дяволите, гади ми се!
Но те нямаха намерение да я оставят там нито за минута. Някой ритна вратата. Дейна закрепи автоматичния нож. С отчайваща бързина облече блузата и закопча ръкавелите.
Напръска лицето си с вода. Пусна водата в тоалетната.
Последва още един удар по вратата. Дейна отключи и те нахлуха вътре.
— Прилоша ми — хладнокръвно изрече тя. — Жалко, че не успяхте, а?
Лойд я сграбчи за рамото и я блъсна в спалнята.
— Ще ти откъсна главата, мръсна кучко.
Дейна погледна към Джени, като се питаше как това усмихнато момиче се бе превърнало в безчувствена зловеща жена.
— Нима не разбираш, че той се готви да започне всичко отначало? — попита тя с тих глас. — Убийства, войни… епидемии?
— Той е по-силен и по-велик от всички — каза Уитни с удивителна мекота в гласа. — Ще ви заличи от лицето на земята.
— Стига сте дрънкали — рече Лойд. — Да тръгваме. Опитаха се да я хванат за ръцете, но тя се отдръпна назад, като скръсти ръце пред гърдите си. После поклати глава.
— Мога да вървя и сама — каза тя.
Казиното бе пусто. Наоколо обикаляха само няколко въоръжени мъже. Изглежда, им бе интересно да зяпат в стените, таваните и празните маси за игра. Вратите на асансьора се отвориха и Дейна и хората на Лойд излязоха от него.
Отведоха я до една врата в края на редица каси. Лойд я отключи с малък ключ. Преминаха през място, което приличаше на банка. Навсякъде имаше разпилени пари, дори по пода. Повечето банкноти бяха от петдесет и сто долара.
В дъното на тази зала Уитни отвори друга врата и тръгнаха по постлан с килим коридор към фоайето на хотела. През тялото й пролази страх като ледена вода. Лойд се наведе над някакво бяло гише и натисна копчето на интеркома. Беше се изпотил.
— Доведохме я, Р.Ф.
Тя усети как в нея се надига истеричен смях и бе безсилна да го потисне.
— Р.Ф.! Р.Ф.! О, това ми хареса! — тя избухна в силен смях и неочаквано Джени я плесна.
— Млъкни! — изсъска тя. — Нямаш представа в какво си се забъркала!
— Имам — отвърна Дейна. — Ти и останалите нямате никаква представа.
От интеркома се чу глас, топъл и приятен.
— Много добре, Лойд. Благодаря. Изпратете я при мен, моля.
— Сама?
— Да, разбира се. — Чу се снизходителен смях и линията прекъсна.
Лойд се извърна. По челото му се стичаха едри капки пот. — Чу го! Върви.
Тя скръсти ръце на гърдите си, прикривайки ножа от вътрешната страна на китката си. — Ами ако откажа?
— Ще те завлека насила.
— Виж се, Лойд. Толкова си уплашен, че не би замъкнал там дори куче. — Изгледа останалите. — Всички се страхувате. Джени ти май си се подмокрила. Не е хубаво така, скъпа. Вредно е за кожата ти. — Престани, мръсна кучко — прошепна Джени.
— Никога не съм била толкова уплашена в Свободната зона — каза Дейна. — Чувствах се добре. Дойдох тук, защото исках да запазя това добро чувство завинаги там. Нищо политическо. Трябва отново да премислите всичко. Може би ви държи със страх, защото няма друго оръжие.
— Мадам — обади се примирително Уитни. — С удоволствие бих ви изслушал, но човекът чака. Съжалявам, но или трябва да се прекръстите и да влезете сама през тази врата, или ще се наложи да го направим със сила. Можете да му разкажете вашата история, щом влезете вътре…, ако намерите смелост да го направите. Но дотогава ние отговаряме за вас. — Странното бе, че той като че ли искрено съжаляваше за случилото се. Лошото бе, че също така искрено бе уплашен.