— Няма да е необходимо.
Насили краката си да се раздвижат. Отиваше към смъртта си, сигурна беше в това. Така да бъде. Но все още пазеше ножа си. За него, а сетне за себе си, ако се наложеше.
Помисли си: „Името ми е Дейна Робърта Юргенс и съм уплашена, но и преди съм се страхувала. Онова, което той може да ми отнеме, все някога ще загубя — моя живот. Няма да му позволя да ме пречупи. Няма да му позволя да ме унижи. Не искам да умра от позорна смърт… и ще постигна това, което искам.“
Натисна дръжката и влезе в кабинета, където я очакваше Рандьл Флаг.
Стаята бе просторна и почти празна. Виждаше се бюро в далечния край, а картините бяха покрити с платно. Светлината бе намалена. Противоположната стена бе стъклена. Оттам се разкриваше изглед към пустинята. Дейна помисли, че досега не бе виждала такъв стерилен, отблъскващ пейзаж. На небето бе изгряла луната, която приличаше на малка добре лъсната сребърна монета. Беше в последната си фаза преди пълнолуние.
До прозрачната стъклена стена стоеше с гръб към нея някакъв човек.
Дълго след влизането и в стаята той остана така, загледан в пустинята. Накрая се обърна. Колко време бе необходимо на човек да се обърне? Две секунди, максимум — три. Но на Дейна й се стори, че зловещият човек се обръща цяла вечност и лицето му се появи със скоростта на луната, към която гледаше. Почувства се като дете, в което любопитството се бори със страха. За миг изпадна под влияние на обаянието му и изпита увереност, че когато застане с лице към нея — един Бог знае след колко хиляди години, — ще се окаже, че това е лицето от сънищата й, лицето на монаха в расо, с качулка, скриваща абсолютния мрак. Тя ще го види и ще загуби разума си.
А после той наистина я погледна, приближи се към нея, усмихвайки се сърдечно, и първата й мисъл бе: „Господи, та той е на моята възраст!“
Косите на Ранди Флаг бяха тъмни и къдрави. Лицето му бе привлекателно, а кожата — зачервена и груба, сякаш бе прекарал деня в пустинята. Чертите на лицето му бяха изразителни, а в очите му играеха лукави пламъчета.
— Дейна — каза той. — Здравей!
— 3-здравейте — не беше в състояние да изрече нито дума повече. Беше се подготвила за всичко, но не и за това. Той се усмихна, гледайки я смутено. Сетне разпери ръце, сякаш искаше да се извини. Носеше излиняла риза с изтрита яка, овехтели джинси и стари каубойски ботуши с изтъркани токове.
— Какво очаквахте да видите? Вампир ли? — Усмивката му стана още по широка. Сякаш очакваше тя да му се усмихне в отговор. — Какво са ви ги надрънкали за мен?
— Те се страхуват — каза тя. — Лойд… се потеше като свиня.
— Лойд — каза Флаг и тъжно се усмихна. — Лойд преживя едно доста неприятно изпитание по време на епидемията. Не обича да говори за това. Аз го спасих от смърт и… — усмивката му стана още по-обезоръжаваща — … от участта, която ми се струва много по-ужасна от смъртта в нейния обичаен вид. Той мислено ме свързва с това свое изпитание, въпреки че не аз съм причината за него. Вярвате ли ми?
Дейна бавно кимна. Всъщност наистина бе повярвала и си помисли дали постоянните душове на Лойд не са свързани с „неприятното изпитание във Финикс“. С изненада откри, че изпитва съжаление към Лойд Хенрайд.
— Добре.. Седни, скъпа.
Тя въпросително се огледа.
— На пода. Подът ни подхожда. Ще си говорим и то само истината. На столове седят лъжците. А ние ще седим така, както седят приятелите около лагерния огън. — Той седна със скръстени крака и я изгледа очакващо. В очите му проблесна добре замаскирано ликуващо пламъче.
След известно колебание тя също се отпусна на пода. Скръсти крака и сложи ръце на коленете си. Усещаше успокояващата тежест на ножа на ръката си.
— Изпратили са те тук, за да ни шпионираш, скъпа — каза той. — Правилно ли съм разбрал ситуацията?
— Да.
— А известно ли ти е, как постъпват с шпионите във военно време?
— Да.
Усмивката му грейна като слънце.
— Имаме късмет, че нашите и вашите хора не воюват помежду си.
Тя смаяно го изгледа.
— Но ние наистина не воюваме — каза той с искрени нотки в гласа.
— Но… вие… — Хиляди объркани мисли се въртяха в главата й. Индиан Спрингс. Ракетите „въздух-земя“. Траш със своя дефолиант и напалм.
— Нима сме нападали така наречената Свободна зона? Може би сме предприемали някакви водещи до война стъпки?
— Не, но…
— А вие да сте ни атакували? — Разбира се, че не!
— Не. И ние също нямаме такива намерения. Виж! — Той очаквано посочи с ръка към пустинята.
— Великата Западна пустиня! — възкликна той. — Невада! Аризона! Ню Мексико! Калифорния! Защо да воюваме? Дори след двеста години за всички ще има място! Какво да правим? — Нищо — промърмори тя. Гърлото й бе пресъхнало, Чувстваше се замаяна и… обнадеждена? Погледна го в очите. Те я привличаха. Дали не полудяваше. Дали не я бе лишил от разум. Напротив, беше… много благоразумен човек.