Те дълго се взираха един в друг.
Сетне той се изправи и отиде до бюрото. Дейна също стана. Беше започнала да вярва, че може би ще я пусне. Той седна на края на бюрото и притегли към себе си интеркома.
— Ще кажа на Лойд да подготви мотоциклета ви. На никой друг не би му минало през ума да се безпокои за недостига на гориво. А до неотдавна целият свят беше готов да се самоунищожи заради недостига на обикновен бензин. — Той поклати глава. — Хората се държаха много глупаво. — Натисна копчето на интеркома. — Лойд?
— Слушам.
— Би ли могъл да прегледаш и да смажеш мотора на Дейна, а после да го оставиш пред хотела? Тя скоро ще ни напусне.
— Да.
Флаг изключи.
— Е, това е всичко.
— Мога ли… да си тръгна?
— Да, мадам. Беше ми приятно да се запознаем. — Той протегна ръка към вратата, с дланта надолу.
Тя стигна до вратата. Едва докосна дръжката, когато той отново заговори:
— Още една дреболия. Нещо съвсем незначително. Дейна се засмя. Той се усмихваше и усмивката му беше приятелска, но за част от секундата й се стори, че пред нея стои огромен черен дог с увиснал език и оголени зъби, които могат да се забият в ръката ти. — Какво?
— Сред нас има още един ваш човек — каза Флаг. Усмивката му стана още по-широка. — Кой би могъл да бъде?
— Откъде да зная? — попита Дейна и в мозъка й изплува образът на Том. „Нима наистина е бил той?“
— Как така, скъпа? Аз си мислех, че се споразумяхме.
— Но аз наистина не зная — каза тя. — Размислете и ще видите, че казвам истината. Комитетът ме изпрати… и съди-ята… и кой знае още колко човека…, а те действаха доста предпазливо, ако… е, нали разбирате, ако ни се случи нещо…
— Ако решим да изтръгнем няколко нокътя?
— Ами да. При мен дойде Сю Стьрн. Сигурно Лари Ъндърууд… той също е член на комитета…
— Знам кой е господин Ъндърууд.
— Та той сигурно е разговарял със съдията. Но останалите… — Тя поклати глава. — Най-вероятно всеки член на комитета е вербувал свой агент.
— Може и да е било така, но аз не съм съгласен. Останал е само още един. Кои е той. — Усмивката му стана още по-широка и тя се уплаши. — Ти знаеш — повтори Флаг.
— Не, аз…
Флаг се наведе над интеркома.
— Лойд тръгна ли вече?
— Не, тук съм.
— Изчакай засега — каза той. — Имаме още малко работа.
— Добре.
Флаг продължително я изгледа. На челото й изби пот. Струваше й се, че очите му станаха по-големи и по-тъмни. Да гледаш в тях бе като да се взираш в стар и много дълбок кладенец. Но когато този път се помъчи да отклони погледа си, не успя.
— Кажи ми — прошепна той. — Няма да си причиняваме неприятности.
— Значи всичко е било театър?
— Скъпа, не разбирам какво имаш предвид?
— Много добре разбирате. Грешката е там, че Лойд е останал на мястото си. Една ваша дума е достатъчна всеки един от тях да се хвърли с главата надолу от небостъргач. Той отдавна щеше да се е захванал с мотоциклета ми. Разбира се, ако не сте му съобщили предварително, че нямате намерение да ме пуснете.
— Скъпа, страдаш от съвсем безпочвена мания за преследване. Предполагам, че причината е в лошото впечатление, което са ти направили онези четирима мъже. От пътуващия зоопарк. Сигурно там е било страшно. Тук също може да стане страшно, но и двамата не желаем това, нали?
Силите я напускаха. С неимоверно усилие на волята сви дясната си ръка в юмрук и се удари в дясното око. В черепа й избухна страшна болка, а зрението й се замъгли. Главата й се отметна назад и се удари във вратата с глух звук. Най-после успя да откъсне поглед от неговия и усети как волята й се възвръща.
— Много добре знаеш кой е — каза той. Стана от бюрото и тръгна към нея. — Ти знаеш и ще ми разкажеш всичко. И ударите по главата няма да ти помогнат, скъпа.
— А как така вие самият нищо не знаете? — завика му тя.
— Знаехте за съдията и за мен! Тогава как така не знаете… Ръцете му силно стиснаха раменете й. Бяха студени, като мрамор.
— За кого?
— Не зная.
Той я разтърси като парцалена кукла. Ръцете му бяха ледени, но лицето му излъчваше горещина на пустиня. — Знаеш. Кажи ми. Кой е той?
— А защо вие самият не знаете?
— Защото не мога да го видя! — закрещя той и я хвърли в другия край на стаята. Когато видя как лицето му се накланя над нея в здрача, топла урина потече по бедрата й. Ранди Флаг вече го нямаше, сега пред нея бе зловещият човек, високият човек, главният, и Господ да й е на помощ.
— Ще ми кажеш — настоя той. — Ще ми кажеш онова, което искам да науча.