— Имам нещо за теб — каза Лойд и извади от джоба на ризата си шепа обвити в станиол бонбони.
Дини ахна от удоволствие и ги грабна.
— Ойд?
— Какво, Дини?
— Защо миришеш на бензин? Лойд се усмихна.
— Изгорих малко боклук, сладурче. Отиди да си поиграеш. Сега коя е мама?
— Анджелина — той го изрече като „Андиина“. — После отново е Бони. Харесвам Бони, но харесвам и Анджелина. — Не й казвай, че съм ти дал бонбони. Ще ме натупа. Дини обеща да не казва и се отдалечи развеселен от мисълта, че могат да го натупат. След минута се върна с натъпкана с бонбони уста. Дойде Уитни, облечен с бялата си престилка, и поднесе на Лойд два сандвича и бутилка студена
— Благодаря — каза Лойд. — Изглеждат чудесно.
— Това е ръчен сирийски хляб — гордо заяви Уитни. Известно време той се храни мълчаливо. Сетне запита:
— Някой да го е виждал? Кен поклати глава.
— Мисля, че отново е отишъл нанякъде.
Лойд се замисли. Навън вятърът ставаше все по-силен. Виеше самотно в пустинята. Дини вдигна загрижено глава, сетне отново се заигра.
— Смятам, че е отишъл някъде — накрая каза Лойд. — Не зная защо. Но съм сигурен, че е някъде наоколо, очаквайки нещо да се случи.
Уитни тихо промълви:
— Мислиш ли, че е изкопчил нещо от нея?
— Не — отвърна Лойд, като наблюдаваше Дини. — Не мисля. По някакъв начин нещата се объркаха. Тя… е имала късмет, или го е заблудила. Това не се случва често.
— Няма значение — рече Кен, но изглеждаше разтревожен.
— Не, няма. — За известно време Лойд се заслуша във воя на вятъра. — Може да е отишъл до Лос Анжелес. — Но всъщност се съмняваше и това пролича по лицето му.
Уитни отиде в кухнята и се върна с още бира. Пиха мълчаливо, размишлявайки. Първо съдията, сега и тази жена.
И двамата бяха мъртви. Никой от тях не бе проговорил. Навън вятърът духа силно цяла нощ.
63.
На десети септември късно следобед Дини играеше в малкия парк, разположен на север от района на казината и хотелите. Жената, която тази седмица бе негова „майка“ — наричаше се Анджелина Хиршфилд, — седеше на една пейка и разговаряше с младо момиче, дошло в Лас Вегас преди около пет седмици, приблизително десет дни след самата Анджи.
Анджи Хиршфилд беше на двайсет и седем, момичето — с десет години по-младо. Носеше ластични дънкови шорти и тениска. Всичките му прелести бяха на показ, така че не оставяше нищо за въображението. Имаше нещо непристойно в контраста между зрялото му тяло и детското изражение на лицето му.
Дини вдигна очи, усмихна се и извика:
— Том! Ей, Том!
В другия край на парка вървеше едър човек със сламено-руси коси и голяма кошница, която се удряше в краката му.
— Имам чувството, че това момче е пияно — каза момичето. Анджи се усмихна.
— Не, това е Том. Той просто… Дини стана и извика:
— Том! Почакай, Том!
Той се обърна. Изпусна кошницата за пикник и го грабна.
— Хайде да полетим, Том! Нека полетим!
Кълън хвана Дини за китките и го завъртя все по-бързо. Дини летеше успоредно на земята. Заливаше се от смях. Сетне Том внимателно го остави на земята.
Дини направи няколко крачки, клатушкайки се, и се помъчи да запази равновесие.
— Още Том! Моля те!
— Не, ще ти стане лошо. А на Том му е време да се прибира вкъщи.
— Добре, Том! Ще се видим.
Анджи каза:
— Смятам, че Дини обича Лойд Хендрайд и Том Кълън повече от всички, но… — Тя погледна към момичето и млъкна. То замислено гледаше след Том и очите му блестяха.
— С още някой ли е дошъл? — попита момичето. — Кой? Том ли? Не, доколкото ми е известно, пристигнал е сам преди няколко дни. Бил е с онези хора в Зоната, но са го изпъдили оттам. Тяхната загуба е наша печалба, така мисля.
— А с него нямаше ли едно нямо момче? Глухо и нямо момче?
— Глухоням ли? Не, абсолютно съм сигурна, че дойде сам. Дини просто се влюби в него.
Момичето не откъсваше очи от Том. Спомни си за „Пепто-Бисмол“. Спомни си за бележката, в която пишеше: „Не ни трябваш“. Беше се случило в Канзас, преди много време. Беше стреляла по тях. Искаше да ги убие, особено немия.
— Джули? Добре ли си?
Джули Лори не отвърна. Гледаше подир Том Кълън. След малко на лицето й се появи усмивка.
64.
Умиращият отвори тетрадката, махна капачката на писалката си, замисли се за миг и започна да пише.
Странно — някога писалката му буквално „летеше“ и сякаш по магия изписваше от горе до долу белите страници; сега думите му се изплъзваха, а буквите бяха големи и разкривени, като че някаква машина на времето го бе върнала в първо отделение.
В онези дни родителите му все още хранеха някакви чувства към него. Красотата на Ейми още не бе разцъфнала, а неговото бъдеще като Смайващия Угьнкуитски дебелак и потенциален хомосексуалист още беше неясно. Спомни си как седеше на обляната от слънце кухненска маса и бавно, дума по дума преписваше една от книгите за Том Суифт, като отпиваше от чашата с кока кола. Чуваше гласа на майка му, долитащ от дневната. Понякога тя говореше по телефона, друг път — с някоя съседка: „Лекарите казват, че той ще отслабне, като мине пубертета. Слава Богу, жлезите му функционират нормално. И е толкова умен!“