Сега наблюдаваше как думите растат буква по буква, как изреченията се увеличават дума по дума. Новите редове също увеличаваха броя си — всеки един, подобен на тухла в стената, която представлява говоримия език.
„Това ще бъде най-великото ми изобретение — гордо обяви той. — Само гледай какво ще се случи, когато измъкна пластинката, но за Бога, не забравяй да закриеш очите си.“ Тухлите, от които е изграден езикът. Камък, листо, завинаги забравена врата. Думи. Светове. Магия. Живот и безсмъртие. Власт.
„Не знам откъде му идват наум, Рита. Сигурно е наследил способностите си от дядо ми, който беше ръкоположен свещеник и хората казват, че изнасял величествени проповеди…“
С течение на времето започна да пише по-красиво, научи се да свързва отделните букви в думи, мислите — в сюжети. Та нали всъщност върху това се гради светът — върху мисли и сюжети. Накрая успя да се снабди с пишеща машина, ала по това време вече никой не му обръщаше внимание; Ейми беше в гимназията, избрана беше за мажоретка, участваше в драматичния клуб и в кръжока по философия, получаваше само отлични оценки, вече бяха махнали шините от зъбите й, а най-добрата й приятелка бе Франи Голдсмит… междувременно брат й си оставаше шишко, макар вече да бе навършил тринайсет; а той започна да си служи с високопарни думи, използвайки ги като щит срещу враждебния свят и за негов непрекъснато нарастващ ужас осъзна, че всъщност животът представлява казан на човекоядци, а той, Харолд Лодър, бе самотен мисионер, варящ се на бавен огън. Пишещата машина му помогна да развие въображението си, да започне да пише още по-добре. Отначало всичко вървеше прекалено бавно, непрекъснатите грешки при печатането го подлудяваха. Струваше му се, че машината тайно се опълчва против волята му. Ала едва когато овладя техниката започна да проумява, че всъщност пишещата машина е нещо като „вълшебен проводник“ между разума му и белия лист. По времето, когато избухна супергрипната епидемия, той вече печаташе повече от сто думи в минута и най-сетне се бе научил да запомня всички свои мисли и да ги пренася върху хартията. И все пак не се отказа напълно да пише на ръка, тъй като знаеше, че „Моби Дик“, „Алената буква“ и „Изгубеният рай“ са били писани по този начин.
С течение на годините престана да използва препинателни знаци и нов ред — похват, който бе смаял Франи, когато надзърна в дневника му. Това бе къртовска, неблагодарна работа, от която му се схващаше ръката, но той я вършеше с любов. Печаташе с удоволствие на пишещата машина, но най-съкровените си мисли записваше на ръка.
Ето че и сега за последен път в живота си щеше да стори същото — да излее душата си върху белия лист.
Вдигна поглед и съзря лешоядите, кръжащи в небето; те му напомниха сцена от филм на Рандолф Скот или епизод от книга на Макс Бранд. Представи си откъс от роман, който гласеше: „Харолд съзря как лешоядите кръжат в небето, очаквайки смъртта му. За миг впери очи в тях, сетне отново се приведе над дневника си.“
Той отново се приведе над дневника си. Към края буквите станаха разкривени, тъй като ръката му неудържимо трепереше. Сърцето му се сви, защото буквите му напомниха детството, когато седеше в обляната от слънце кухня, с чаша студена кола до себе си, приведен над книгите за Том Суифт.
Помисли си (и написа), че едва сега родителите му можеха да се гордеят с него. Беше отслабнал и макар че на практика все още беше девствен, имаше неоспорими доказателства, че не е хомосексуалист. От пресъхналото му гърло се изтръгна дрезгав вик:
— Върхът съм, мамо.
Беше стигнал до средата на страницата. Прочете написаното, сетне погледна към грозно извития си, счупен крак. „Счупен“ бе меко казано — костите му бяха станали на сол. От пет дни седеше под тази скала. Храната му бе свършила. Два пъти валя проливен дъжд, който го спаси да не умре от жажда. Кракът му се разлагаше. Миришеше отвратително и се бе подул като наденица, изпълвайки крачола на панталоните.
Надин отдавна го беше изоставила.
Харолд взе пистолета, който лежеше до него и за сетен път през този ден провери дали е зареден. Беше успял да го запази сух по време на проливните дъждове. В пълнителя бяха останали три патрона. Другите два бе изстрелял по Надин, когато тя му заяви, че го изоставя.