— Надин…
— Така е по-добре, Харолд. По-добре за теб, защото ако те предам в ръцете Му, ще ти се случат ужасни неща. Осъзнаваш това, нали? Не бива да се срещаш лице в лице с него, Харолд. Той смята, че станеш ли предател, завинаги ще си останеш такъв. Сигурна съм, че ще те убие, но преди това ще те накара да подлудееш. Повярвай ми, напълно е способен на това. Остави на мен да избера как да умреш — по този… или по неговия начин. Ето моят избор. Ако имаш достатъчно смелост, бързо можеш да сложиш край на страданията си. Сещаш се какво имам предвид, нали?
За стотен (или може би за хиляден) път провери дали пистолетът е зареден, като го прикриваше в свивката на изранената си и кървяща ръка.
След миг й извика:
— Ами ти? Не си ли предателка? Надин печално отвърна:
— В душата си никога не му измених.
— Точно обратното — провикна се той. Опитваше да си придаде искрено изражение, но всъщност преценяваше разстоянието. Навярно ще има възможност да даде само два изстрела, а пистолетите не са прочути с точния си мерник. — Смятам, че и тайнственият човек мисли като мен.
— Необходима съм му — промълви Надин, — пък и аз имам нужда от него. Винаги си бил излишен, Харолд. Ако бяхме продължили пътя си заедно, може би… може би щях да ти позволя да направиш нещо. Знаеш какво. И това би сложило край на всичко. Нямам право да рискувам това да се случи след всичките жертви и кръвопролития. И двамата с теб продадохме душите си, Харолд, но все още ми е останало достатъчно достойнство, за да поискам цялата сума за моята.
— И ще си я получиш от мен! — извика той и успя да застане на колене. Слънцето го заслепи. Световъртежът го сграбчи с грубите си ръце и наруши равновесието му. Стори му се, че чува гласове — по-точно един глас — надаващ изненадан писък.
Той дръпна спусъка. Проехтя изстрел, звукът отекна между канарите и постепенно заглъхна. По лицето на Надин се изписа комична изненада.
Макар страхотно да му се виеше свят, младежът победоносно си помисли: „Не е вярвала, че ще го направя!“ Надин бе зяпнала от учудване, очите й бяха широко отворени. Вдигна ръце и пръстите й се опънаха, сякаш се канеше да изсвири на пиано някаква налудничава мелодия. В продължение на една-две секунди Харолд се наслаждаваше на момента и дори не забеляза, че не я е улучил. Когато осъзна какво се е случило, отново се прицели, хванал дясната си китка с другата си ръка.
— Харолд! Не! Няма да го направиш!
— Няма ли? Толкова е лесно да натисна спусъка! Ей сега ще видиш.
Надин изглеждаше прекалено уплашена и остана неподвижна; Харолд се прицели в трапчинката в основата на шията й и изведнъж почувства увереност, че навярно е било съдено всичко да свърши така — с безсмислено насилие. Виждаше ясно шията на Надин в оптическия мерник. Ала когато понечи да дръпне спусъка, се случиха две неща. Потта проникна в очите му и временно го заслепи, и едновременно с това той се плъзна надолу. По-късно си казваше, че навярно камъните под тялото му са се изронили или че случайно е пренесъл тежестта върху счупения си крак.
Може би това бе причината за падането му. Но беше сигурен, че е почувствал как някой го блъсва, и през дългите нощи изминали оттогава, тази мисъл натрапчиво го преследваше. Денем се подиграваше на фантазиите си и рационалният му разум ги отхвърляше, но когато паднеше мрак, в душата си осъзнаваше страшната истина, че в края на краищата дяволският човек се бе намесил, за да го отстрани от пътя си.
Куршумът, който трябваше да прониже гърдите на Надин, мина встрани от нея и изчезна в синевата на небето. Харолд отново се изтъркаля до изсъхналото дърво; счупеният му крак му причиняваше адски болки, разпространяващи се от глезена до слабините.
Удари се в дънера и загуби съзнание.
Когато се свести, вече падаше мрак и луната бавно издигаше в небето. Надин беше изчезнала.
Прекара първата нощ като в делириум; сигурен бе, че никога не ще успее да се изкатери до шосето и че ще умре в клисурата. Ала щом настъпи утрото, отново запълзя нагоре потънал в пот и разкъсван от болка.
Започна да се катери в седем сутринта, по времето, когато големите жълти камиони на погребалния комитет излизаха от депото в Боулдър. В пет следобед най-сетне успя да вкопчи изранените си и покрити с мехури длани в предпазния парапет. Съзря мотоциклета си и едва не се разплака от облекчение. Трескаво зарови в чантата на седлото, измъкна отварачката и няколко консерви, отвори една и с две ръце натика в устата си желираното телешко. Но храната имаше отвратителен вкус и след малко Харолд я повърна.