В този момент осъзна, че действително ще умре, отпусна се до мотоциклета и зарида. След малко се успокои и задряма.
На следващия ден рукна пороен дъжд и го намокри до кости, от което моментално го втресе. От разлагащата се плът на крака му вече се носеше воня. Все пак бе успял да запази пистолета си сух, като го прикриваше с тялото си. Същата вечер започна да си води записки в тетрадката и откри, че почеркът му се е променил и е заприличал на драсканици на първолак или на необразован човек. Спомни си за един разказ от Даниел Кйис, озаглавен „Цветя за Алгернон“.
В него се описваше как група учени по някакъв начин успяват да превърнат умствено изостанал човек в гений… но само за известно време. После горкият човечец отново започва да губи разума си. Как му беше името? Май Чарли някой си. Точно така, защото по-късно направиха филм със същото заглавие. Чарли! Беше страхотен филм. Не чак толкова хубав, колкото разказа, изпълнен (доколкото си спомняше) с психоделичните символи на шейсетте, но все пак си го биваше. Едно време Харолд ходеше на кино или гледаше филми по видеото. Ала всичко това бе останало в миналото, когато според Пентагона човекът беше, цитирам, „жизненоспособна алтернатива“ край на цитата. В повечето случаи Харолд бе гледал филмите сам.
Започна да пише в тетрадката си; разкривените букви бавно образуваха думи: „Питам се дали всички са мъртви. И хората от комитета? Съжалявам, ако се е случило. Бях заблуден. Това едва ли извинява действията ми, но се кълна, че съм напълно искрен. Тайнственият човек е реален като самия супергрип, реален като атомните бомби, които са скрити в хранилища с оловни стени. И когато настъпи краят, ужасният край, предвещаван от всички добри хора, и когато те се изправят пред Страшния съд, единственото им оправдание ще бъде, че са били подведени.“
Харолд прочете написаното и докосна челото си с трепереща ръка. Не, това не е достатъчно обяснение. Колкото и да го разкрасява, все си остава невярно. Човек, попаднал на това изречение, след като е прочел целия му дневник, ще го помисли за абсолютен лицемер. Доскоро се бе смятал за цар на анархията, ала зловещият човек бе прозрял истината, стаена в сърцето му и с лекота го бе превърнал в треперещо, жалко създание, умиращо бавно край шосето. Кракът му се беше подул като водопроводна тръба и вонеше на презрял банан, над главата му кръжаха лешояди, а той се опитваше да обясни необяснимото. Бе станал жертва на неизживяното си детство — такава бе голямата истина. Бе отровен от собствените си смъртоносни амбиции.
Сега в предсмъртния си час усети, че донякъде е възвърнал здравия си разум и дори достойнството си. Не искаше да омаловажава този факт с лъжливи оправдания, които умният читател мигом би осъзнал и презрял.
— Можех да бъда човек, достоен за уважение и в Боулдър — прошепна той и простичката истина вероятно би го накарала да се просълзи, ако не беше толкова уморен. Втренчи се в разкривените букви, сетне прехвърли поглед върху пистолета. Внезапно му се прииска всичко да свърши и се опита да реши как най-лесно и достойно да сложи край на живота си. Повече от всякога му се стори необходимо да запише мислите си, за да бъдат прочетени, когато открият трупа му след една или две години.
Сграбчи писалката. Замисли се. И написа: „Моля за извинение за злините, които сторих, но не отричам, че действах в пълно съзнание и по собствена воля. Домашните в училище винаги подписвах с трите си имена — Харолд Емери Лодър. Също и ръкописите ми, които не бих нарекъл блестящи литературни творби. Веднъж написах трите си имена с огромни букви върху покрива на един хамбар. Ала сега искам да се подпиша с прякора, прикачен ми от хората в Боулдър. Тогава го ненавиждах, но сега го приемам. Знам, че умирам, но напълно съм запазил разсъдъка си.“
А отдолу написа: „Ястреба.“
Прибра тетрадката в чантата, окачена на седлото, постави капачката на писалката и я прибра в джоба си. Пъхна дулото на пистолета в устата си и вдигна поглед към синьото небе Спомни си една игра, с която се забавляваха като деца, игра, по време на която приятелите му се подиграваха, тъй като никога не се осмеляваше да последва примера им. Край черния път имаше дълбока яма и всички момчета скачаха от ръба й, политаха надолу, след което се приземяваха.в пясъка претъркулваха се няколко пъти и отново се изкачваха горе, за да повторят скока.
Всички момчета, с изключение на Харолд. Той заставаше на ръба и започваше да брои до три като приятелите си, ала вълшебните думи не му помагаха. Краката му бяха като приковани за земята и той не смееше да скочи. Понякога момчетата го преследваха чак до дома му и крещяха подире му, че е педераст.