Флаг намръщено се загледа във войнишката си раница. Нима наистина бяха пребили стария Бу? Бяха му извили врата като на пиле? Смътно си спомняше миризмата на бензин… Но какво се бе случило?
Във внезапен пристъп на ярост замалко не запрати току-що изпечения заек в огъня.
Би трябвало да си спомня този случай, по дяволите! — Яжте, свине такива — прошепна той, но този път думите не му навяха никакви спомени.
Нещо странно ставаше с него, сякаш започваше да губи самоличността си. Някога можеше да погледне назад в миналото, като човек, който стои на горната площадка на стълбище, водещо към тъмна стая. Сега си спомняше единствено събитията, последвали избухването на супергрипната епидемия. Миналото бе забулено със завеса от мъгла, която леко се повдигаше, колкото в паметта му да проблесне искрица от спомен (например за Бу Динкей… ако изобщо съществуваше такъв човек), сетне отново се спускаше.
Единственото, което си спомняше със сигурност, бе как върви по шосе № 51, запътил се към Маунтън Сити и към дома на Кит Брейдънтън.
Тогава бе усетил, че се преражда.
Вече не беше човек в буквалния смисъл на думата (ако изобщо някога е бил такъв). Напомняше глава кромид лук, бавно обелвана слой след слой. Всеки слой бе символ на човешкото: способност да мисли, да си спомня, дори да изявява свободно волята си, ако подобно понятие изобщо съществува..
Започна да къса парчета от печения заек и отново се замисли.
Едно време, надушил дори най-малката опасност, моментално би се изпарил. Но не и този път. Настъпил беше неговият час, мястото му бе тук, където щеше да участва в най-грандиозната схватка в живота си. Няма значение, че още не е открил третия шпионин, че Харолд се изплъзна от контрола му и замалко не погуби годеницата на Флаг, майката на синовете му.
Смахнатият Траш беше някъде в пустинята и търсеше оръжията, които веднъж завинаги ще унищожат, онези досадници от Свободната зона. През Окото си Флаг следеше действията на Боклукчията и си мислеше, че той е по-необикновен дори от него. Напомняше му за хрътка с човешки образ, която безпогрешно надушва кордита, напалма и гелигнита.
След по-малко от месец реактивните изтребители на Националната гвардия вече ще могат да летят и ще бъдат снабдени със самонасочващи се ракети. А когато Флаг се убеди, че годеницата му е заченала, ще ги изпрати на изток
Загледа се замечтано в огромната луна и се усмихна.
Съществуваше още една алтернатива за унищожаване на враговете му. Бе сигурен, че Окото ще му я покаже, когато му дойде времето. Тогава ще отиде там, преобразен като врана, вълк или насекомо — например богомолка — мъничко същество, способно да се промъкне през отдушник, майсторски прикрит сред пустинната трева. Ще пропълзи през тръбите и накрая ще се промъкне в сградата през решетката на климатичната инсталация или през отвора на вентилационната шахта.
Лабораторията се намираше под земята съвсем наблизо, отвъд границата с Калифорния.
Там имаше безброй епруветки, всяка една грижливо написана; суперхолера, суперантракс, нов подобрен вариант на чума — всички те са създадени на основата на променливата антигенна способност, благодарение на която супергрипа се превърна в смъртоносно оръжие. Да, в лабораторията има стотици епруветки с „различни аромати“, както се казваше в прочутата реклама за дъвки.
Какво ще кажете да пусна мъничко във водата ви, хора от Свободната зона?
Или пък да разпространя вируса по въздуха?
Как ще ви се отрази малко чума за Коледа, или може предпочитате новия свински грип?
Ранди Флаг, смъртоносният Дядо Коледа, кара шейната на Националната гвардия и пуска малки вирусчета във всеки комин?
Сега му остава само да чака подходящия момент. Нещо ще му подскаже кога е настъпил. Всичко ще бъде наред. Този път Рандолф Флаг няма да избяга. Имаше абсолютен превес и щеше да го запази.
Заекът беше изяден. Топлата храна накара Флаг да се почувства по-добре. Изправи се с чинията в ръка и хвърли костите на вълците. Те се спуснаха към тях и се сбиха, ръмжаха,хапеха и се зъбеха, очите им ужасяващо проблясваха.
Флаг стоеше с ръце на кръста, вдигнал лице към пълната луна. Смееше се с пълен глас.
Призори на следващата сутрин, Надин се качи на мотопеда си и напусна градчето Глендейл, отправяйки се по магистрала № 15. Разпуснатата й снежнобяла коса се развяваше зад нея като булчински воал.
Беше й мъчно за Веспата, която й бе служила толкова дълго и вярно и която скоро щеше да я изостави. Дългият път, изминат с нея, горещината на пустинята, мъчителното изкачване по стръмния склон на Скалистите планини и липсата на поддръжка си даваха отражението. Моторът издаваше дрезгави звуци и се задъхваше. Скоростта непрекъснато се намаляваше, ала това не безпокоеше Надин. Ако мотопедът се повреди преди да е достигнала целта си, ще върви пеш. Вече никой не я преследва. Харолд е мъртъв и ако й се наложи да върви пеша, годеникът й щеше да узнае за това и ще изпрати някого да я вземе.