Харолд бе стрелял по нея! Опитал се беше да я убие! Мисълта натрапчиво я преследваше, независимо от усилията на Надин да я отхвърли. Съзнанието й „глозгаше“ тази мисъл както куче глозга кокал. Но нали не биваше да стане така? Флаг й се яви насън в първата нощ след експлозията, когато Харолд разреши да си устроят лагер. Каза й, че ще остави Харолд да я придружава, докато се озоват на Западния склон, близо до Юта. После щеше да се погрижи спътникът й да бъде отстранен по бърз и безболезнен начин. Мотоциклетът му ще се подхлъзне върху разляна на шосето нафта, ще полети в пропастта и туй то! Никакви проблеми, Ала отстраняването на Харолд изобщо не беше бързо и безболезнено и той замалко щеше да я убие. Куршумът бе прелетял на сантиметри от Лицето й и въпреки това Надин беше останала неподвижна. Беше вцепенена от шока и се питаше как са му позволили да направи подобно нещо.
В един миг й хрумна, че по този начин Флаг се опитва да я наплаши, да й напомни кому принадлежи. Но това беше безсмислено, истинска лудост! Някакъв уверен вътрешен глас й нашепваше, че Флаг не е бил подготвен за неочакваната реакция на Харолд.
Тя се опита да заглуши, да заключи вратата към него, както нормален човек би заключил вратата при вида на побъркан психопат. Ала не успя да го стори. Гласът й нашепваше, че е жива само поради една случайност. Куршумът от пистолета на Харолд спокойно можеше да прониже челото й и това нямаше да е дело на Рандал Флаг.
Надин го упрекна, че я заблуждава. Флаг знаеше всичко абсолютно всичко…
„Грешиш, Бог знае всичко — неумолимо отвърна гласът. — А Флаг не е Господ. Ти оцеля съвсем случайно и това означава, че си квит с годеника си. Вече не му дължиш нищо. Можеш да се върнеш, стига да искаш.“
Да се върне? Ама че майтап! Да се върне, но къде?
На този въпрос гласът нямаше отговор, пък и би било чудно, ако беше обратното. Надин си помисли, че ако нозете на загадъчния човек са от глина, твърде късно е открила този факт.
Опита се да заглуши гласа, съсредоточавайки вниманието си върху други неща, ала той едва доловимо, но упорито й нашепваше: „Флаг не подозираше, че Харолд ще се опита да те убие, следователно не знае още много други подробности. Мислиш ли, че следващия път ще се отървеш толкова лесно?“
Ала тя знаеше, че е прекалено късно, че е загубила дни, седмици, дори месеци. Защо вътрешният й глас не я бе предупредил по-рано, когато все още можеше да предприеме нещо?
Сякаш съгласил се с нея, гласът най-сетне напълно замлъкна и Надин се почувства изоставена. Управляваше Веспата машинално, приковала поглед към пътя пред себе си. Пътят, който водеше към Лас Вегас. Пътят, който водеше към годеника й.
Веспата „умря“ този следобед. Разнесе се дрънчене и моторът се задави, от него се понесе миризма на изгоряла гума. Скоростта падна и сега мотопедът едва пълзеше по шосето. Надин го отклони в отбивката и няколко пъти натисна стартера, макар да знаеше, че е безнадеждно. Беше го убила. Беше убила много неща по пътя към годеника си. Беше отговорна за смъртта на целия комитет на Свободната зона и на всички присъстващи на последното събрание. И на Харолд.
И на нероденото бебе на Фран Голдсмит. При мисълта за това й се повдигна. Олюлявайки се, пристъпи до предпазното перило и повърна. Главата й се въртеше цялото й тяло гореше, имаше чувството, че е тежко болна… единственото живо същество сред кошмарната напечена от слънцето пустиня. Беше горещо… толкова горещо! Обърна се и изтри устата си с опакото на дланта си. Веспата лежеше на една страна като мъртво животно. Надин впери поглед в нея, сетне закрачи по шосето. Вече бе отминала Драй Лейк, което означаваше, че тази нощ ще спи на открито, ако някой не дойде да я вземе. Ако има късмет, на следващия ден ще се добере до Лас Вегас. Внезапно изпита увереност, че тайнственият човек ще я остави да върви пеш. Тя ще стигне до Лас Вегас гладна, жадна, изгаряща от лъчите на пустинното слънце, пречистена от предишния си живот. Жената, която преподаваше в частното училище в Нова Англия, ще бъда напълно изчезнала, ще бъда мъртва като Наполеон.
Знаеше, че няма късмет и че вътрешният глас, който я терзае толкова много, ще бъде последния спомен от старата Надин, която ще изчезне. Но накрая и той щеше да заглъхне завинаги.