Излезе на паркинга пред сградата, без дори да хвърли поглед назад. Под ярката лунна светлина сянката му се очертаваше върху пропуканата бетонна настилка на паркинга, където някога жадни за бързо забогатяване комарджии от всички щати спираха автомобилите си.
Той вдигна поглед към луната, подобна на блестяща медна монета и прошепна:
— Да, Бога ми. Том Кълън знае какво означаваш. Велосипедът му бе облегнат на стената на сградата. Младежът намести раницата си, метна се на колелото и го подкара към междущатската магистрала. Към единайсет часа вече бе излязъл от Лас Вегас и се отправи на изток. Никой не го видя. Никой не вдигна тревога.
Разумът му „изключи“, както се случваше винаги, когато Том бе свършил най-неотложните си задачи. Младежът машинално въртеше педалите, усещайки единствено прохладния нощен ветрец върху изпотеното си лице. От време на време му се налагаше да заобикаля пясъчни дюни, изпълзели от пустинята и препречили шосето като ръцете на скелет, а след като доста се отдалечи от града, често се натъкваше и на задръствания, причинени от спрели коли и камиони. „Виж какво са сътворили рабите твои и ще изпаднеш в отчаяние“ — иронично би отбелязал Глен Бейтман.
В два сутринта Том спря, подкрепи се с шоколад и бисквити, сетне продължи пътя си. Луната залезе, а всяко завъртане на колелата на велосипеда го отдалечаваше все повече от Лас Вегас. Това го караше да се чувства по-уверен.
Ала призори ненадейно го обзе вледеняващ страх. Чувството беше още по-ужасяващо, тъй като бе неочаквано и безпочвено. Том би надал писък, ако внезапно гласните му струни не се бяха сковали. Краката му престанаха да въртят педалите и велосипедът продължи да се движи по инерция по шосето, осветявано единствено от мъждукащите звезди и заобиколено от наподобяващия чернобял негатив пустинен пейзаж,
Той беше наблизо.
Човекът без лице, демонът, който искаше да завладее света.
Флаг.
Във Вегас го наричаха Големия човек, но Том тайно му викаше „Ухиления“, защото усмихнеше ли се някому, кръвта сякаш се изцеждаше от тялото на човека и той се превръщаше във вледенен труп. Когато Ухиления погледнеше котка, тя започваше да повръща сплъстени косми. Минеше ли покрай новострояща се сграда, работниците удряха с тежките чукове пръстите си, поставяха керемидите наопаки, или като сомнамбули пристъпваха към ръба на скелето и…
„… и, о, Боже, той е буден!“
От гърлото на Том се изтръгна стон. Внезапно усети, че някой го наблюдава; стори му се, че вижда как в утринния полумрак се отваря едно Око, ужасяващо червено Око, все още помътняло от съня. То се завъртя в полумрака. Търсеше нещо. Търсеше него. Знаеше, че Том Кълън е някъде наоколо.
Скованите крака на младежа намериха педалите и той подкара колелото, движейки се с все по-голяма скорост, привеждайки се над кормилото, за да намали съпротивлението, докато накрая буквално летеше по шосето. Ако се бе натъкнал на някоя кола, положително щеше да връхлети върху нея и да се пребие.
Полека-лека започна да усеща, че се отдалечава от зловещата невидима сила. А най-чудното беше, че страшното червено око бе погледнало към него но не го беше забелязало („Може би защото съм приведен към кормилото“ — несвързано помисли Том)… след което се бе затворило.
Зловещият човек отново беше заспал.
Как ли се чувства заекът, когато върху него, като черен кръст, пада сянката на ястреба…, а после птицата отлита, без да му обърне внимание? Как ли се чувства мишката, когато котката, дебнеща цял ден пред дупката й , безцеремонно е изхвърлена навън от стопанина си? Как ли се чувства сърната, когато плахо пристъпва покрай великия ловец, кротко похъркващ след трите изпити бири? Може би не усещат нищо или пък изпитват същото, което Том Кълън усети, докато бързо се отдалечаваше от зловещата притегателна сила: огромно и наелектризиращо чувство на облекчение, на прераждане. А най-вече на радост, че се е отървал на косъм. Казваше си, че на радост, че се е отървал на косъм. Казваше си, че подобен късмет навярно е Божия поличба. Въртя упорито педалите, докато започна да се зазорява. Първите слънчеви лъчи обграждаха със златисто тъмносинята ивица на хоризонта. Звездите започваха да помръкват. Том беше уморен до смърт. След като измина още един-два километра, забеляза огромен овраг вдясно от шосето. Избута велосипеда и се спусна в падината, после, подчинявайки се на инстинкта си, го затрупа със суха трева и клони. На десетина метра видя две скали, които сякаш се подпираха взаимно. Пропълзя под тях, покри главата си с якето и почти моментално заспа.