Внезапно на лицето му се изписа смайване. Нима през цялото време е взимал толкова глупави решения?
И докъде се простира лоялността на Лойд? Не му харесваше пламъчето, играещо в очите на най-доверения му човек…
Изведнъж реши да забрави всичко и да левитира. Това неизменно го караше да се чувства по-добре, по-силен и му помагаше да мисли по-рационално. Втренчи се в небето над пустинята.
(Аз съм, аз съм, аз съм… АЗ СЪМ…)
Повдигна се на пръсти, краката му с оръфани каубойски ботуши се отделиха на един-два сантиметра от повърхността на терасата, сетне на още два. Обзе го неописуемо спокойствие и неочаквано разбра, че ще намери разрешение на проблемите. Всичко му се струваше много по-ясно. Първо, ще…
— Нали знаеш, че идват, идват за тебе.
Тихият, безизразен глас наруши концентрацията му и той рязко се спусна на терасата. Болка проряза стъпалата му и гръбначния му стълб, той неволно стисна зъби и замалко не прехапа езика си. Извърна се мигновено, гъвкав като котка, но дежурната му усмивка помръкна, когато видя Надин. Беше облечена в бяла, широка, прозрачна нощница, която се развяваше около тялото й. Косата й, бяла като дрехата, беше разпусната. Приличаше на бледа, обезумяла ясновидка и внезапно Флаг изпита страх. Тя пристъпи още по-близо до него. Краката й бяха боси.
— Идват. Стю Редман, Глен Бейтман, Ралф Брентнър и Лари Ъндърууд. Идват и ще те убият като невестулка, която краде пилета.
— Те са в Боулдър, крият се под леглата си и оплакват смъртта на скъпата си дърта негърка — прошепна той.
— Грешиш — с безразличие произнесе Надин. — Вече наближават Юта, скоро ще бъдат тук и ще те унищожат.
— Млъквай! И слез долу.
— Добре — прошепна тя и тръгна към него. Този път беше неин ред да се усмихва и от усмивката й го побиха тръпки. Лицето му загуби цвета си и странната му жизненост сякаш се изцеди. За миг заприлича на немощен старец. — Ще сляза, но ти ще ме придружиш.
— Махай се!
— Ще слезем заедно — усмихнато пропя тя… гледката бе ужасяваща. — Слизаме заеднооо…
— Те са в Боулдър!
— Грешиш, вече са близо.
— Веднага се махай от очите ми!
— Всичко, което си постигнал тук, се разпада, пък и защо ли не? Злото никога не може да тържествува дълго време. Хората тайно злословят по твой адрес. Казват, че си позволил на Том Кълън да избяга, че едно слабоумно момче е надхитрило Рандъл Флаг. — Тя говореше все по-бързо и продължаваше да се усмихва подигравателно. — Говори се още, че човекът, когото си натоварил с издирване на оръжия, е полудял и че дори не си подозирал това. Страхуват се, че онова, което донесе следващия път от пустинята, ще бъде предназначено за тях, не за хората от Боулдър. Ето защо напускат Вегас. Известно ли ти е това?
— Лъжеш — прошепна той. Беше пребледнял като платно, очите му заплашваха да изскочат от орбитите. — Няма да посмеят. А ако се осмелят, ще го науча своевременно.
Надин впери безизразните си очи на изток и прошепна:
— Виждам ги. Напускат постовете си посред нощ и Окото ти не ги вижда. Напускат постовете си и тихомълком се измъкват от Вегас. Хората от граничните патрули дезертират. Страхуват се, че балансът на силите е променен. Дезертират, напускат те, а онези, които остават, няма да помръднат и пръст да те защитят, когато хората от изток дойдат тук, за да унищожат веднъж завинаги… Нещо в душата му рязко се пречупи. Лъжеш! — изкрещя той. Ръцете му се стовариха върху раменете й и ключиците й се счупиха като моливи. Вдигна я високо над главата си, завъртя се на пети и я запрати в бездната, както преди малко беше хвърлил чашата. За частица от секундата видя победоносната й усмивка, очите й, които вече не изглеждаха безумни и разбра истината. Надин го беше предизвикала да я убие, тъй като беше осъзнала, че само той може да я освободи… Но нали носеше детето му!
Флаг се наведе над ниския парапет и едва не падна опитвайки се да върне невъзвратимото. Пръстите му се вкопчиха в развяващата се нощница, платът се разкъса и в ръката му остана парче прозрачна материя, като материята на сънищата миг преди да се събудиш.
Надин полетя надолу, широката й дреха се развяваше и ту скриваше, ту показваше лицето й. Летеше към земята без да издаде звук, като повредена ракета.
Когато чу ужасяващия звук от удара на тялото й в асфалта, Флаг отметна глава към небето и зави като вълк. „Няма значение, няма никакво значение!“ Все още беше господар на положението. Отново се надвеси над перилото и видя как от всички страни хората ре спуснаха кьм мъртвата, сякаш бяха карфици, привлечени от магнит. Червеи, нападнали парче мъртва плът! Изглеждаха толкова дребни и нищожни, а той беше толкова високо над тях! Хрумна му, че ако отново левитира, ще възвърне душевното си равновесие.