Ала този път дълго не успя да се повдигне, накрая краката му се отделиха само на милиметри от повърхността на терасата.
Том се събуди в осем вечерта, но все още беше прекалено светло, за да продължи пътя си. Ето защо търпеливо зачака. Отново бе сънувал Ник и двамата разговаряха. Толкова обичаше да говори с него.
Остана да лежи в сянката на скалата, докато небето потъмня и първите звезди започнаха срамежливо да се показват. Изведнъж му се доядоха пържени картофи. Каза си, че веднъж да се прибере, ще се натъпче с пържени картофи. И ще се наслаждава на обичта на приятелите си. Да, ето какво му беше липсвало във Вегас — обикновената, простичка обич. Хората на Флаг общо взето бяха симпатични, но не обичаха никого, защото бяха изцяло подвластни на страха. Обичта не може да просъществува в завладените от страх сърца, както растението в тъмно помещение.
Единствено гъбите (и то отровните) ставаха големи при липса на светлина, дори Том Кълън знаеше това.
— Обичам Ник, Франи и Дик Елис и Луси — прошепна той, сякаш отправяше молитва към Бога. — обичам Лари Ъндърууд и Глен Бейтман. Обичам Стан и Рона. Обичам Ралф. Обичам Стю. Обичам…
Странно колко лесно си ги спомни всичките. Когато живееше в Боулдър и Стю му дойдеше на гости, минаваха поне няколко секунди, докато си спомни името му. Сети се за играчките си; за гаража, количките и електрическото влакче. Едно време по цели часове се занимаваше с тях, но сега се питаше дали изобщо ще му бъдат интересни, когато се върне у дома…, ако изобщо се върне. Нещо се беше променило. Това го натъжи, ала едновременно го накара да се почувства по-добре.
— Бог е моят пастир — прошепна той. — Няма да ми липсва нищо. Той ме кара да легна сред зелените му пасбища. Той ме миропомазва. Той ми помага да се избавя от враговете. Амин.
Вече се беше стъмнило напълно и Том отново тръгна на път. Към полунощ достигна Божия пръст и спря, за да похапне. Намираше се на висок хълм, откъдето се виждаше магистралата, водеща към Лас Вегас. По нея блещукаха и се движеха множество светлинки. „Търсят ме“ — помисли си Том.
Извърна поглед на североизток. В далечината, едва различим в мрака (доскоро пълната луна бе започнала да се стопява), се издигаше огромен гранитен купол. Това беше следващата му цел.
— Краката на Том са разранени — прошепна на себе си, но тонът му беше неочаквано бодър. Съзнаваше, че би могло да бъде много по-лошо, че би могъл да бъде мъртъв или в ръцете на преследвачите си.
Продължи да върви без да спира и нощните създания се разбягваха, дочули шума на стъпките му. Когато призори спря и се приготви за сън, беше изминал повече от шейсет километра и се намираше близо до границата с Юта.
В осем сутринта вече спеше като заклан, подложил под главата си сгънатото си яке Очите му помръднаха зад затворените му клепачи.
Ник беше дошъл и Том разговаряше с него.
Дълбока бръчка проряза челото на спящия. Току-що беше казал на Ник колко се радва отново да го види.
Но кой знае защо глухонемият му беше обърнал гръб.
68.
Историята се повтаряше: Боклукчията отново се пържеше жив в тигана на Сатаната, но този път нямаше никаква надежда да се разклади във фонтаните на Сибола. „Така ми се пада! Така ми се пада!“ Кожата му изгаряше, обелваше се, изгаряше и отново се обелваше, докато накрая не изглеждаше загоряла от слънцето, а направо почерняла. Беше живото доказателство на максимата, че в края на живота си човек заприличва на онова, което всъщност е. Боклукчията изглеждаше така, сякаш го бяха залели с бензин и подпалили. Сините му очи почти се бяха обезцветили от силната слънчева светлина, отразявана в пясъка и ако някой погледнеше в тях, щеше да изпита усещането, че наднича през дупки в открития космос. Беше облечен по подражание на дяволския човек: с риза на червени карета, избелели джинси и тежки ботуши, които бяха видели по-добри дни. Беше захвърлил амулета с червения процеп. Чувстваше, че не заслужава да го носи. Беше се оказал недостоен за доверието. Ето защо, подобно на други некадърни чираци на дявола, го бяха изхвърлили.
Спря под палещото слънце, вдигна измършавялата си, трепереща ръка и избърса потта от челото си. Беше му съдено да попадне точно тук и точно в този момент — целият му досегашен живот е бил подготовка за това. Беше преминал през пламъците на ада, беше издържал заварения си баща шерифа, беше издържал в онази лудница, беше издържал неспирните подигравки на Карли Йетс. И след като винаги беше живял самотно, най-сетне бе намерил приятели. Лойд, Кен, Уитни Хорган.