А пък той се беше провинил пред тях. Заслужаваше да се изпържи тук, в тигана на Сатаната. Възможно ли е да изкупи с нещо греха си? Може би Флаг знаеше отговора на този въпрос, но не и Боклукчията.
Почти не си спомняше какво е направил, навярно защото изтерзаният му разум предпочиташе да забрави случилото се. Беше прекарал повече от седмица в пустинята, преди катастрофалното си завръщане в Индиан Спрингс. Скорпион беше ужилил средния пръст на лявата му ръка („пръста-шибач“ както би го нарекъл Карли Йетс, който не пропускаше да блесне с мъдрости, научени в билярдната зала) и тя се поду като гумена ръкавица, напълнена с вода. Главата му гореше, сякаш вместо мозък имаше разпалени въглени, но най-упорито продължаваше да върви.
Най-сетне успя да се добере до базата в Индиан Спрингс, все още чувствайки се като призрак от нечий кошмар. Там го посрещнаха радушно и хората заразглеждаха находките му: възпламенителни бомби, контактни мини и други подобни. За пръв път, откакто скорпионът го ужили, Траш се почувства добре. Сетне, съвсем внезапно сякаш се върна назад във времето в Паутанвил. Някой каза: „Нали знаеш, че който си играе с огън, се напикава, Траш“ и той вдигна поглед, очаквайки да види Били Джеймисън, ала пред него стоеше не Бил, а Рич Гроудемор от Паутанвил, хилеше му се и човъркаше зъбите си с кибритена клечка, а пръстите му бяха изцапани със смазка, тъй като през обедната си почивка беше прескочил до билярдната зала, намираща се на един хвърлей място от бензиностанцията, където работеше. А някой друг се обади: „Прибери кибрита, Ричи, Боклукчията се е върнал в града“ и отначало му се стори, че това е Стив Тобин, но се оказа, че е сгрешил. Гласът принадлежеше на Карли Йетс, който стоеше наблизо, облечен в старото си, износено кожено яке. С нарастващ ужас Траш видя, че е заобиколен от възкръснали мъртъвци. Тук бяха Ричи Гроудемор, Карли, Норм Морисет и Хач Кънигам, онзи, който беше започнал да оплешивява още на осемнайсет години, поради което му викаха Кубето.
И всички те му се подиграваха. Дочу гласовете им, сякаш приглушени от разстоянието на изминалите години: „Хей, Боклук, що не драсна клечката на даскалото?“ „Ало, Боклук, още ли не си си изгорил оная работа?“ „Абе, Боклукчийо, вярно ли е, че смъркаш газ за запалки?“ После се обади Карли Йетс: „О, Боклук, какво каза старата Семпъл, когато й запали чека за пенсията?“
Опита се да им изкрещи да престанат, но от гърлото му се изтръгна само шепот:
— Никога повече не ме питайте за чека!
Сетне побягна.
Случилото се след това му се струваше като лош сън. Беше прикрепил запалителните бомби към цистерните в гаража. Работеше машинално, в объркания му разсъдък се въртяха странни мисли. Хората го наблюдаваха как снове между гаража и всъдехода и някои дори му махнаха, но не го попитаха какво прави. Та нали носеше амулета, даден му лично от Флаг…
Траш работеше машинално и си мислеше за психиатричната клиника в Тер Оут.
Там пъхаха между зъбите му гумена палка, докато прилагаха шокова терапия, а човекът, който пускаше електричеството, понякога приличаше на шерифа, пречукал баща му, друг път на Карли Йетс или Хач Кубето. Всеки път Траш истерично се заричаше, че няма да се напикае и всеки път подмокряше чаршафа.
Щом се справи с цистерните, отиде в съседния хангар и се погрижи за хеликоптерите. Необходими му бяха часовникови механизми, поради което се промъкна в кухнята и там откри шест-седем евтини пластмасови часовници, от онези, дето ги нагласяваш да звънят след петнайсет минути или след половин час и когато стрелката стигне отново до нулата, те избръмчават и ти дават знак, че е време да извадиш пая от фурната. Само че вместо да избръмчат, този път ще направят „бум!“ — мислеше си доволно Траш. „Ако Карли Йетс или Рич Гроудмор решат да се поразходят с хеликоптерите, ще бъдат адски изненадани.“
След като прикачи часовниците към запалителната система на вертолетите, внезапно разумът му се възвърна и осъзна какво е сторил. Втренчи се удивено в машините в огромния хангар, сетне в ръцете си, които воняха на изгоряло. Не се намираше в родния си град. В Паутанвил нямаше хеликоптери. Слънцето в Индиана не приличаше жестоко като пустинното слънце. Беше в Невада, а Карл и приятелчетата му от билярдната зала бяха мъртви, покосени от супергрипа.