— Влез — покани той Уитни. — За Бога, какво се церемониш. Не е нужно да чукаш на вратата.
— Пиян ли си, Лойд? — предпазливо попита Уитни.
— Не. Още не. Но скоро ще се напия,
— Той тук ли е?
— Кой? Безсмъртният ни вожд? — разсмя се Лойд.
— Внимавай какво говориш — прошепна Уитни. — Знаеш, че е по-добре да си държиш езика зад зъбите и да не прекаляваш с алкохола, когато…
— Майната ти!
— Спомни си какво се случи с Хек Дроган и със Стрелертьн.
Лойд кимна.
— Прав си. Дори шибаните стени имат уши. Чувал ли си някога тази поговорка?
— Да, много пъти. И е изключително подходяща за случая.
— Прав си. — Лойд седна в леглото и запрати чашата си в стената. Тя се разби на парчета. — Нека почистват след мен, нали така, Уитни?
— Добре ли си, Лойд?
— Чувствам се чудесно. Искаш ли джин с тоник?
Уитни се поколеба.
— Не, не пия джин без лимон.
— Няма проблеми! Имам лимонов сок. — Той се приближи до бара и извади жълто пластмасово шишенце във формата на лимон. — Прилича на лявото яйце на Зеления великан, а?
— А вкусът на лимон ли е?
— Ти как мислиш? — попита Лойд обидено. — Бъди мъж и пий с мен.
— Ами, добре.
— Д изпием по едно до прозореца и да се полюбуваме на гледката.
— Не — рязко възрази Уитни. Лойд спря на път за бара, лицето му внезапно пребледня. Погледна към другия и за миг не можа да откъсне очи от.неговите. После промърмори:
— Да, прав си. Извинявай, шегата беше глупава.
— Няма нищо, всичко е наред.
Но нищо не бе наред и двамата го знаеха. Жената която Флаг бе представил като своя „съпруга“, вчера бе скочила от терасата на покрива.
Лойд приготви питиетата и двамата отпиха мълчаливо от чашите си. Слънцето залязваше и лъчите му обагряха хоризонта в кървавочервено. Уитни едва чуто промълви:
— Наистина ли смяташ, че тя е скочила доброволно? Лойд сви рамене.
— Какво значение има ? Разбира се, че е скочила по своя воля. А ти нямаше ли да го направиш, ако Той ти беше мъж?
Уитни погледна чашата си и с изненада откри, че е празна. Подаде я на Лойд и той отново отиде до бара.
Известно време пиха мълчаливо, наблюдавайки залязващото слънце.
— Чувал ли си нещо за онова момче Кълън? — наруши мълчанието Уитни.
— Нищо. Нашите хора кръстосаха всички шосета, но не го откриха. Сигурно е някъде в пустинята и ако върви само през нощта и съумее да се ориентира и да продължи на изток, ще ни се изплъзне. Е, и какво от това? Какво толкова ще им разкаже?
— Не знам.
— Аз също. Много му здраве!
Уитни се почувства неловко, тъй като домакинът му отново се осмеляваше да критикува шефа им. Усети, че се напива и се зарадва. Може би така накрая ще събере смелост и ще каже онова, за което бе дошъл.
— Ако питаш мен — Лойд се приведе напред, — Той губи силата си.
— Слушай, аз…
— Изпи ли си джина? — попита Лойд и приготви нови напитки. Връчи чашата на Уитни, който потръпна при първата глътка. Чашата бе пълна с неразреден джин.
— Губи силата си — повтори Лойд, връщайки се към първоначалната си мисъл. — Първо Дейна, после онова момче Кълън. А накрая собствената му жена — ако наистина е била негова жена — скача без парашут. Смяташ ли, че това влиза в плановете му?
— Шшшт, не бива да говорим за това. — Ами Траш? Виж какви ги забърка.
— Слушай…
Лойд поклати глава.
— Нищо не разбирам. Всичко вървеше добре до онази нощ, когато дойде и съобщи, че старицата от Свободната зона е мъртва. Каза, че е премахната последната пречка по пътя му. А после започнаха да се случват страни неща. — Лойд, наистина не би трябвало да… — Мама му стара, направо не разбирам какво става, Сигурно през пролетта ще ги нападнем. По-рано е невъзможно. Но един Господ знае с какво ще се въоръжат те през това време. Смятахме да ги изненадаме, но сега това отпада. Още повече, че не знаем какво прави Боклукчията в пустинята и съм абсолютно сигурен, че…
— Лойд — задавено произнесе Уитни. — Послушай ме.
— Какво има, старче?
— Дори не съм сигурен дали ще ми стигне смелостта да те попитам за това — каза Уитни и стисна чашата си. — Ние с Ейс Хай, Рони Сайкс и Джени Енгстрьом сме решили да избягаме. Ще дойдеш ли с нас? Господи, истинска глупост е да ти разказвам подобни неща, нали си от приближените му.
— Да бягате? А къде ще отидете?
— Може би в Южна Америка. В Бразилия. Надявам се да е достатъчно далеч — той замлъкна нерешително, сетне продължи. — Много хора си отидоха. Е, може би не много, но с всеки ден стават все повече. Флаг не може да ги спре. Някои заминават на север, в Канада. Но за мен е дяволски студено. Имам чувството, че трябва да се омитам оттук. Бих тръгнал на изток, ако бях сигурен, че ще ме приемат. И че ще успеем да се промъкнем. — Погледна тъжно Лойд. На лицето му бе изписан израз на човек, който съзнава, че е отишъл твърде далеч.