— Чудесно разбирам. Казах не. Никакво връщане в Грийн Ривър. Никакви коли. Против правилата на играта е.
— Това не е игра! — извика Лари. — Ще загинеш тук!
— А вие сигурно ще издъхнете в Невада. Така че тръгвайте на път. Остават четири часа до мръкване. Не си струва да ги пропилявате.
— Няма да те оставим — заяви Лари.
— Съжалявам, но ще се наложи. Заповядвам ви.
— Не. Сега аз съм главният. Майка Абигейл каза, че ако с теб се случи нещо…
— … то вие трябва да продължите нататък.
— Не. Не — Лари се обърна към Глен и Ралф, търсейки подкрепа. Те го изгледаха смутено. До тях стоеше Коджак и ги наблюдаваше.
— Чуй ме, Лари — продължи Стю. — Тази експедиция се базира на предположението, че майка Абигейл знае какво говори. Ако се откажем от напътствията й, то всичко ще отиде по дяволите.
— Вярно е — съгласи се Ралф.
— Не, не е вярно, тъпако — сопна се Лари, имитирайки оклахомския диалект на Ралф. — Стю падна не по волята Божия, и даже не по волята на Флаг. Причината бе хлъзгавата почва, това е всичко. Няма да те изоставя, Стю!
— Ще се наложи — промълви Глен.
Лари изумено се огледа, сякаш го бяха предали.
— А аз мислех, че ти е приятел!
— Вярно е. Но сега това няма значение.
Лари истерично се разсмя и слезе няколко крачки по склона.
— Направо си откачил, знаеш ли? — Не, не съм се побъркал. Ние сключихме договор край смъртното ложе на майка Абигейл, съзнавайки, че всеки от нас може да загине. Знаехме какво ни очаква. Трябва да се подчиняваме на условията на договора.
— Но за Бога, аз не съм против. Искам да кажа, че не е необходимо да се връщаме в Грийн Ривър. Можем да намерим микробус, да натоварим Стю и да продължим пътя си…
— Длъжни сме да вървим пеша — обади се Ралф и посочи към ранения. — Той не може да ходи.
— Добре. Прекрасно. Кракът му е счупен. Какво предлагате да сторим? Да го застреляме като кон?
— Лари — започна Стю.
Преди да успее да продължи, Глен хвана Лари за ризата и го придърпа към себе си.
— Кого искаш да спасиш? — Гласът му бе суров. — Стю или себе си? Лари го изгледа, беззвучно движейки устни.
— Всичко е много просто — продължи социологът. — Не можем да останем тук, а той не може да тръгне.
— Отказвам да се съглася с думите ти — прошепна Лари. Лицето му бе пребледняло.
— Това е изпитание — неочаквано се обади Ралф. — Точно така.
— Изпитание за здравия разум! — възкликна Лари.
— Заповядвам ви да продължите пътя си — обади се Стю.
— Подкрепям те — каза Ралф. — Съжалявам, Стю. Но ако Бог бди над нас, сигурно ще се погрижи и за теб…
— Не съм съгласен — настоя Лари.
— Ти не мислиш за Стю — промълви Глен. — Опитваш се да промениш нещо в себе си. Но този път правилното решение е да продължим пътя си.
Лари изтри устни с опакото на ръката си и прошепна:
— Да пренощуваме тук. Нека обмислим всичко.
— Не — каза Стю.
Ралф кимна. Глен извади от джоба си шишенцето с „артритните таблетки“, пъхна го в ръката на Стю и предупреди:
— Съдържат морфин. Можеш да се отровиш, ако изпиеш повече от три-четири. Разбра ли ме, Източен Тексас? — Той втренчено изгледа Стю.
— Да, разбрах.
— За какво говорите? — извика Лари. — Какви ги дрънкате?
— Нима не разбираш? — каза Ралф с такова унищожително презрение, че Лари моментално замлъкна. Пред очите му изникна лицето на Рита.
— Не! — изстена той и се опита да изтръгне шишенцето от ръката на Стю.
Ралф го хвана за рамото. Лари се опита да се отскубне.
— Пусни го — уморено изрече Стю. — Искам да поговоря с него. — Ала Ралф само изгледа неуверено младия мъж. — Хайде, казах да го пуснеш.
Ралф се подчини, но съдейки по вида му, всеки момент бе готов отново да се нахвърли върху Лари.
Стю каза:
— Приближи се, Лари. Седни до мен. Той седна до него и тъжно го изгледа.
— Несправедливо е. Когато някой падне и си счупи крака… не можеш просто ей така да си тръгнеш и да оставиш човека на сигурна смърт. Прав ли съм? Ей, човече… — Той се наведе над Стю. — Моля ти се, размисли.
Стю го хвана за ръката.
— Мислиш, че съм се побъркал?
— Не! Не, но…
— Не смяташ ли, че нормалните хора имат право сами да решават какво искат?
— Ех, приятелю! — възкликна Лари и се разрида.
— Искам да продължиш нататък. Ако се измъкнеш от Лас Вегас, върни се по същия път. Може би Бог ще изпрати врана да ме храни. Бях чел някъде, че човек може да преживее без храна от седем до десет дни, стига да има вода.
— Ще умреш от студ само след три дни, дори да не изгълташ шибаните таблетки.
— Това не те засяга.
— Не ме отблъсквай.