— Млади човече — промълви Глен, — общуването ви с престъпници и наркомани не оправдава факта, че сте се обвързал с това чудовище.
— Отведете ги — равнодушно заповяда Дорган. — Поставете ги в единични килии, в различни крила на затвора.
— Според мен едва ли ще се приспособиш към живота, който си избрал — отбеляза Глен. — Нямаш наклонностите и психиката на нацист.
Този път Дорган лично го блъсна.
Водеха Лари по някакъв коридор. На стените висяха надписи: „Плюенето забранено“, „Тоалетните са в тази посока“, „Помни, че не си гост тук“.
— Нямам нищо против да взема душ — обади се той. — Може и да стане — каза Дорган. — От какво зависи? — От поведението ти.
Отвори вратата на килия в дъното на коридора и вкара вътре Лари.
— Ами гривните? — попита Лари протягайки ръце.
— Разбира се — Дорган свали белезниците.
— Така добре ли е?
— Идеално.
— Още ли искаш да се изкъпеш?
— Много. — Но имаше и още нещо. Лари изпитваше ужас при мисълта, че ще остане сам и ще се вслушва в отдалечаващите се по коридора стъпки. Ако останеше сам, страхът щеше да се върне.
Дорган извади малък бележник.
— Колко души живеят в Зоната?
— Шестстотин — каза Лари. — Всеки четвъртък играем на бинго, а наградата е десеткилограмова пуйка.
— Искаш ли душ или не?
— Искам.
„Но вероятно няма да стане“ — помисли си той.
— Та колко каза, че сте в Зоната?
— Двайсет и пет хиляди, но от тях поне четири хиляди непълнолетни и ги пускат безплатно в автокиното. От икономическа гледна точка това е пълно разорение.
Дорган затвори бележника и го изгледа.
— Не мога, приятел — каза Лари. — Постави се на мое място. Другият поклати глава.
— Не мога, тъй като още съм с ума си. Защо дойдохте тук? Какво искахте да научите? Утре или в други ден ще сте мъртви. А ако Флаг реши, че трябва да проговорите, то ще си изпеете всичко. Подозирам, че не сте с всичкия си, щом сте дошли тук.
— Дойдохме по заповед на една старица, на име майка Абигейл. Може би си я сънувал.
Дорган поклати глава, но побърза да извърне очи.
— Не разбирам за какво говориш.
— Тогава да сменим темата.
— Нима искаш да говориш с мен? А не желаеш ли да се изкъпеш?
Лари се засмя.
— Няма да се дам толкова лесно. Изпратете ни шпионин, ако намерите човек, който да не се разтрепери при споменаването на майка Абигейл.
— Е, както искаш. — Дорган излезе в коридора, осветен от крушки в метални мрежи и с трясък спусна и заключи тежката желязна врата.
Лари се огледа. Подобно на Ралф, и той бе попадал няколко пъти в затвора — веднъж за непристойно поведение на публично място, втория път за незаконно притежаване на трийсет грама марихуана. Ах, лудо-младо!
— Със сигурност не съм в „Риц“ — промърмори той. Дюшекът върху нара изглеждаше плесенясал и младият мъж се запита дали преди няколко месеца върху него е лежал мъртвец? Казанчето на тоалетната работеше, но при първото пускане него протече ръждива вода — сигурен знак, че отдавна не е използвано. Някой си беше забравил четивото — оръфан уестърн. Лари взе книгата, сетне я остави. Седна на нара и се заслуша в тишината. През целия си живот бе изпитвал ужас от самотата и при все това неизменно бе самотен… докато пристигна в Свободната зона. Сега най-лошите му предчувствия се сбъдваха — отново го обземаше познатият страх. Стисна зъби и се опита да го преодолее. „Утре или вдругиден ще бъдете, мъртви.“
Но Лари не вярваше. Това просто не можеше да се случи.
— Не се страхувам от злото — прошепна той в мъртвешката тишина на коридора и фразата му хареса, поради което я повтори. Легна на нара и му хрумна, че по някакъв странен начин почти се е завърнал на Западното крайбрежие, само че пътешествието се бе оказало по-дълго и необичайно, отколкото бе предполагал. Още повече, че все още не беше свършило.
— Не се страхувам от злото — повтори той като заклинание. Когато заспа, на лицето му бе изписано спокойствие. Не сънува нищо.
На следващия ден в десет сутринта Рандал Флаг и Лойд Хенрайд отидоха в килията на Глен Бейтман.
Той седеше на пода със скръстени крака. Под нара бе намерил късче въглен и току-що бе завършил надпис на стената на килията, сред изображенията на мъжки и женски полови органи, имена, телефонни номера и стихотворения. Надписът гласеше: „Не съм грънчар и не съм грънчарско колело — аз съм глина, но нима постигнатата форма не зависи от вътрешните свойства на глината, както и от грънчарското колело и таланта на майстора?“
Глен точно се възхищаваше от пословицата (или това бе афоризъм), когато му се стори, че температурата в килията внезапно се понижи поне с десет градуса. Вратата в дъното на коридора с трясък се отвори. Устата на Глен неочаквано пресъхна и въгленът падна от ръката му.