По коридора се разнесоха стъпки, приближаващи се към килията. Потрепваха токове на ботуши, почти заглушаващи стъпките на другия човек, който се опитваше да върви в крак с притежателя на ботушите.
„Това е Той. Сега ще видя лицето му.“ Неочаквано изпита непоносимо силни болки, причинени от артрита. Болката беше непоносима. Сякаш му бяха извадили всички кости и бяха запълнили мястото им с начупени стъкла. И въпреки това, когато токовете спряха пред килията му, той извърна глава и на лицето му грейна усмивка, след което заяви:
— Ето те и теб. Изобщо не приличаш на таласъма за какъвто те мислех.
От другата страна на решетките стояха двама души. Флаг бе от дясно. Носеше сини джинси и бяла копринена риза, която отразяваше слабата светлина, и се усмихваше на Глен. Зад него стоеше по-нисък човек, който изглеждаше напълно сериозен. На шията му висеше черен камък с червена ивица по средата, който изглеждаше някак мазен.
— Искам да ви представя моя помощник — каза Флаг и се изкиска. — Лойд Хенрайд, запознай се с Глен Бейтман, социолог, член на комитета на Свободната зона и последния интелектуалец в зоната след смъртта на Ник Андрос.
— Приятно ми е — измърмори Лойд.
— Как е артритът ви? — попита Флаг. Тонът му бе състрадателен, но в очите му проблясваше неприкрито удоволствие.
Глен бързо свиваше и разтваряше пръсти, усмихвайки се на Флаг. Никой никога нямаше да разбере колко усилия му костваше тази усмивка.
„Вътрешните свойства на глината!“
— Чувствам се прекрасно — отвърна той. — Артритът вече не ме измъчва след нощта, прекарана в тази уютна килия.
Усмивката на Флаг леко помръкна. Глен забеляза как за миг по лицето му пробягнаха изненада и гняв. Или пък страх?
— Реших да ви пусна на свобода — рязко каза той. Сияйната усмивка отново озари лицето му. Лойд ахна удивено и Флаг се обърна към него.
— Нали така, Лойд?
— Ами… да, разбира се.
— Прекрасно — отвърна Глен. Чувстваше как артритът гризе ставите му.
— Ще ви дадат мотопед и ще можете да се върнете у дома.
— Но аз не мога да се върна без приятелите си.
— Естествено. Просто трябва да ме помолите. Паднете на колене и ме помолете любезно.
Глен отметна глава и се смя дълго и гръмко. Докато се смееше, болката в ставите му сякаш намаля. Почувства се по-добре и по-силен, отново се владееше.
— Голям симпатяга си — каза той. — Ще ти кажа какво да направиш. Намери голяма купчина пясък, вземи чук и си наври всичкия пясък в задника.
Лицето на Флаг потъмня. Усмивката му се стопи. Очите му, които допреди малко напомняха цвета на камъка на шията на Лойд, сега бяха станали жълтеникави. Протегна ръка към катинара на вратата и здраво го стисна. Разнесе се пращене, между пръстите му заизскачаха искри. Катинарът падна почернял и димящ на пода. Лойд Хенрайд извика. Флаг сграбчи вратата и с трясък я плъзна встрани.
— Престани да се смееш!
Глен се разсмя още по-силно.
— Престани да ми се присмиваш!
— Та ти си едно нищожество! — заяви Глен, докато бършеше сълзите си и продължаваше да се киска. — Моля за извинение…, а ние така се страхувахме от теб… мислехме, че си голяма работа… смея се не само на теб, а и на собствената си глупост.
— Застреляй го, Лойд! — Флаг се обърна към човека до себе си. Лицето му бе изкривено от гняв. Пръстите му се гърчеха.
— Защо не ме убиеш сам, след като толкова искаш — попита Глен. — Сигурно можеш. Докосни ме с пръст и спри сърцето ми. Прекръсти се на обратно и ми причини мозъчна емболия. Разполови ме с мълния. О, Боже… Боже… заболя ме коремът…
Падна на нара и се затъркаля, тресейки се от неудържим смях.
— Застреляй го! — извика Флаг.
Пребледнял, треперещ от страх, Лойд измъкна пистолета от колана си и едва не го изпусна, сетне се опита да се прицели в Глен. Наложи му се да стисне пистолета с две ръце.
Глен го погледна усмихнато, все едно се намираше на коктейл в университетското градче и след като се бе посмял на хубав виц, се канеше да насочи разговора към по-сериозни неща.
— След като сте решили да стреляте, прицелете се в него господин Хенрайд.
— Хайде, Лойд!
Лойд натисна спусъка. Изстрелът прозвуча оглушително в затвореното пространство. Куршумът се удари в бетонната стена на два сантиметра над рамото на Глен.
— Една работа не можеш да свършиш като хората! — изкрещя Флаг. — Застреляй го, идиот такъв! Застреляй го!
— Опитвам се… На лицето на Глен все още грееше усмивка, почти не бе трепнал от изстрела.