— Не се страхувам от злото — промърмори той. Затвори очи и си спомни Луси. И майка си. После пред очите му се заредиха несвързани помежду си картини. Как става рано в зимните утрини, за да отиде на училище. Как веднъж повърна в черквата. Как на деветгодишна възраст с Руди намират порнографско списание на улицата и го разглеждат от кора до кора. Как гледа по телевизията бейзболния шампионат на САЩ заедно с Ивон Ветерлен.
Не искаше да умира, боеше се от смъртта, но бе длъжен да се примири с нея, доколкото беше възможно. В края на краищата, изборът не бе направен от него и беше започнал да вярва, че смъртта е… чакалня, гримьорна, където очакваш да започне спектакълът.
Камионетката спря и вратата се отвори. Вътре нахлу ярка слънчева светлина. Ратмен и Бърлсон се качиха при затворниците. През отворената врата се дочу приглушено бучене, което накара Ралф да наклони глава и да се вслуша. Но Лари знаеше какво означава това.
През 1986 с неговата група свириха пред най-многобройната публика през живота си — бяха загряваща група на Ван Хален. И звукът, долитащ до тях, преди да излязат на сцената, бе съвсем същият. Когато излезе от камионетката, той бе подготвен, какво го очаква. Изражението му не се промени, но Ралф ахна от изумление.
Стояха на моравата пред гигантски хотел. Пред входа се извисяваха две златни пирамиди. На тревата бяха спрели два камиона-платформи. Върху тях имаше клетки, изработени от метални тръби.
Докъдето стигаше.погледът, се виждаха тълпи от хора.
Бяха заобиколили поляната в неправилна окръжност. Бяха се струпали на паркинга пред казиното, по стъпалата на главния вход. Някои младежи бяха вдигнали приятелките си на раменете си, за да виждат по-добре. Разговорите на хората се сливаха в приглушено мърморене, напомнящо застрашителното ръмжене на опасен хищник.
Лари огледа насъбралото се множество и всеки човек, към когото устремеше погледа си, извръщаше очи. Стори му се, че по лицата на хората е застинал израз на обреченост. И все пак бяха тук, жадни да наблюдават смъртта на двама събратя.
Хората на Флаг ги заблъскаха към клетките и едва тогава Лари забеляза колите с буксири и вериги. Но пръв отгатна предназначението им Ралф. В края на краищата цял живот си бе имал работа с техника.
— Лари — прошепна той. — Канят се да ни разкъсат на парчета.
— Хайде, по-бързо — извика негърът, лъхайки на чесън в лицето му. — Хайде, кучи сине. Сега ще се позабавлявате с приятелчето ти.
Лари се качи на платформата.
— Съблечи си ризата, сладурче.
Лари се подчини и утринният прохладен ветрец поглади кожата му. Ралф също свали своята. Тълпата зашепна. След дългия, изтощителен поход, двамата бяха само кожа и кости.
— Влизай в клетката, бял задник.
Сега заповедите започна да дава Бари Дорган. Спираше тук-там, проверявайки всичко ли е в изправност. На лицето му бе изписано отвращение.
Четиримата шофьори влязоха в колите и запалиха моторите. Ралф сграбчи една от белезниците и я метна през отворя в клетката. Уцели Пол Бърлсон по главата и сред тълпата се понесе нервен смях.
Дорган извика:
— Не трябваше да го правиш, човече. Сега ще се наложи да изпратя няколко души да те усмирят.
— Остави ги да си вършат работата — обърна се Лари към Ралф. Сетне се втренчи в Бари Дорган. — Ей, Бари, на това ли са те учили в полицията на Санта Моника?
В тълпата отново се разнесе смях.
— Брутално отношение към арестуваните — извика някакъв смелчак. Дорган се изчерви, но не каза нищо. Придърпа веригите по-близо до клетката на Лари и младият мъж се изхрачи върху тях, плю, учудвайки се, че му е останала достатъчно слюнка. Раздадоха се одобрителни възгласи и Лари си каза: „Може би затова сме изпратени тук — да ги накараме да се разбунтуват…“
Но в сърцето си не вярваше на това. Лицата наоколо бяха твърде бледи и уплашени. Одобрителните възгласи на хората, прикрити зад съгражданите си, бяха безсмислени, сякаш протестираха разгневени деца. Все пак бе очевидно, че са недоволни и че в душите им е посято семето на съмнението. Ала Флаг бе предвидил това. Недоволните щяха да се измъкнат тайно посреднощ, и да заминат незнайно къде. А той щеше да им позволи да го сторят, тъй като съзнаваше, че трябва да запази най-преданите си хора, като Бърлсон и Дорган. С бегълците и неверниците ще се справи по-късно. Тук никога нямаше да избухне въстание.
Дорган, Ратмен и още един човек последваха Лари до клетката. Негърът държеше предварително прикрепените към веригата белезници.
— Дай си ръцете — нареди Дорган.
— Удивително нещо са законът и редът, нали Бари?
— Протегни ръце, дяволите да те вземат!