— Тогава кой е виновен?
— Никой — отвърна Дейц и се усмихна. — В случая отговорностите се разпръскват в толкова посоки, че накрая просто изчезват. Беше злополука. Можеше да се случи по много други начини.
— Ега ти злополуката — изрече Стю с изтънял до шепот глас. — Ами останалите? Хап, Ханк Кармайкъл и Лайла Бруът. Малкият Люк. Монти Съливан…
— Засекретено — каза Дейц. — Ще ме тръскате ли пак? Ако ви помага да се почувствате по-добре, тръскайте.
Стю не каза нищо, но го изгледа така, че Дейц изведнъж наведе глава и взе да опипва ръба на панталона си.
— Живи са — каза той. — След време ще можете да ги видите.
— Какво става с Арнет?
— Под карантина е.
— Колко души умряха там?
— Нито един.
— Лъжете.
— Съжалявам, че мислите така.
— Кога ще изляза оттук?
— Не знам.
— И това ли е засекретено? — горчиво запита Стю.
— Не, просто не знаем. Изглежда, че не сте болен. Искаме да разберем защо. А после всички се разотиваме кой откъдето е дошъл.
— Ще мога ли да се избръсна? Лицето ме сърби.
Дейц се усмихна.
— Ако разрешите на Денинджър да продължи изследванията, ще повикам някой да ви избръсне още сега.
— Ще се справя и сам. Бръсна се откакто навърших петнайсет.
Дейц решително тръсна глава.
— Няма да стане.
Стю се усмихна подигравателно.
— Страх ви е, че ще си прережа гърлото, а?
— Нека просто речем, че…
Стю го прекъсна с взрив на суха, раздираща кашлица. Кашляше толкова силно, че се преви на две.
Ефектът бе поразителен. Дейц скочи от леглото и сякаш прелетя до херметичната врата, без изобщо да докосва пода. Трескаво изрови от джоба си плоския ключ и го пъхна в процепа.
— Не си правете труда — спокойно каза Стю. — Беше номер.
Дейц бавно извърна глава. Сега лицето му се бе променило. Устните бяха изтънели от гняв, очите му гледаха втренчено.
— Какво?
— Номер беше — повтори Стю. Усмивката му се разшири. Дейц неуверено пристъпи назад. Стисна юмруци, отпусна ги и пак ги сви.
— Но защо? Защо ви трябваше да го правите?
— Съжалявам — отвърна Стю. Продължаваше да се усмихва. — Информацията е секретна.
— Ама че гадно копеле — промърмори Дейц с тихо изумление.
— Хайде, вървете. Идете да им кажете, че могат да продължат изследванията.
Тази нощ Стю спа по-спокойно от всеки друг път, откакто го бяха затворили тук. Сънува невероятно ясен сън. Винаги бе сънувал много — някога жена му се оплакваше, че нощем мърмори и рита — но още никога не’бе срещал тъй реалистично видение.
Стоеше на селски път — точно там, където черният асфалт отстъпва място на избеляло, прашно платно. От небето грееше ослепително, жарко слънце. От двете страни на пътя чак до хоризонта се разстилаше висока зелена царевица. Имаше някакъв крайпътен надпис, но беше дотолкова облепен с прах, че не се четеше. В далечината глухо отекваха дрезгавите крясъци на гарвани. А по-наблизо някой свиреше на китара — не с перце, а с пръсти. Вик Палфри обичаше да свири тъй, звукът беше по-приятен.
„Там би трябвало да отида, смътно помисли Стю. — Да, точно това е мястото.“
Как се наричаше мелодията? „Прекрасен Цион“? „Полята на бащиния дом“? „Нежно сбогуване“? Не се сещаше. Знаеше само, че е някакъв църковен химн, познат още от детството му и свързан със спомени за кръщаване в реката и весели пикници край брега. Но не си спомняше името.
После музиката секна. Облак закри слънцето. Обзе го страх. Започваше да усеща, че наоколо има нещо по-гибелно от чума, огън или земетресение. Нещо го дебнеше, скрито в царевицата. Нещо зловещо и мрачно.
Той се озърна и видя две пламнали червени очи сред сенките далече навътре в царевицата. Тия очи го изпълниха с безнадеждния, вцепеняващ ужас, който изпитва квачката пред невестулка. „Той е, помисли Стю. Човекът без лице. О, мили Боже! Не, Господи, не!“
Сетне сънят избледня и той се събуди със смесени чувства на тревога, объркване и облекчение. Изтича в тоалетната, после се върна до прозореца. Дълго гледа луната. Накрая си легна, но заспа едва след час. В просъница си припомни колко много царевица бе видял. Приличаше на Айова, Небраска или Северен Канзас. Само че Стю никога през живота си не бе посещавал тия места.
14.
Беше дванайсет без четвърт. Зад тясното прозорче мракът прилепваше към стъклото. Дейц седеше сам в канцеларията с разхлабена вратовръзка и разкопчана риза. Бе вдигнал крака върху плота на безличното метално бюро и държеше микрофон. Върху бюрото с тъпо упорство се въртяха ролките на старомоден репортерски магнетофон „Уолънсак“.