Ето защо бяха свърнали на север, към Делинг, и сега се движеха по шосе 180. Преди това бяха минали през Хърли, Баярд и през по-големия Силвър Сити, където Лойд купи цял плик със сандвичи и осем млечни коктейла (по дяволите, защо беше взел осем кутии от тази гадост — скоро с Поук ще започнат да пикаят какао), докато тъпо се взираше в сервитьорката и й се хилеше така, че часове наред след това я побиваха тръпки. „Имах чувството, че онзи тип може па ме застреля както си стои срещу мене“ — сподели тя по-късно с шефа си.
След Силвър Сити профучаха през Клийф и шосето отново зави на запад, точно в посоката, която се стараеха да избегнат. Минаха през Бъкхорн и отново се озоваха в глухата провинция. Движеха се по тясно, асфалтирано шосе, виещо се сред храсталаци и пясъчни могили, в далечината се мяркаха стръмни плата и хълмове — монотонна и еднообразна гледка, от която ти идва да се издрайфаш.
— Свършваме бензина — обади се Поук.
— Щяхме да имаме още, ако не караше толкова бързо — намусено отвърна Лойд. Отпи от третия си коктейл, задави се, свали стъклото и изхвърли сандвичите заедно с останалите кутии от напитката.
— Дий! Дий! — изкрещя Поук и започна да натиска и да отпуска педала за газта. Колата заподскача по асфалта.
— Давай, каубой! — извика в отговор Лойд.
— Дий! Дий!
— Искаш ли да пушиш?
— Ще пушиш, ако слушаш — възторжено се провикна Поук. — Дий! Дий!
Между краката си Лойд притискаше голям зелен сак, пълен с марихуана. Загреба пълна шепа и се залови да свива дълга цигара.
— Дий! Дий! — Континентълът криволичеше на зиг-заг по осевата линия.
— Престани! — кресна Лойд. — Ще разпилея благината — хвърчи във всички посоки.
— Имаме колкото щеш… дий!
— Я не се занасяй, трябва да го шитнем, човече. Да го шитнем, преди да ни спипат и да се озовем в багажника на някоя кола, нарязани на парчета.
— Добре де, готин. — Поук започна да шофира нормално, но се нацупи. — И без това шибаната идея беше твоя.
— Доскоро ти се струваше отлична, нали?
— Да де, ама не знаех, че ще се разкарваме напред-назад из цяла Аризона. Как ще се доберем до Ню Йорк по този тъп начин?
— Не разбираш ли, че се отърваваме от преследвачите, бе човек! — възкликна Лойд. Представи си как вратите на полицейските гаражи се отварят и хиляди патрулни коли, модел 1940, потеглят в нощта., мощни фенерчета осветяват тухлени стени. „Хайде, излизай, знам, че си вътре!“ Все още намръщен, Поук заяви:
— Голяма работа, няма що. Знаеш ли какво притежаваме, освен наркотиците и оръжията? Шестнайсет долара и триста шибани кредитни карти, дето не смеем да използваме. Мама му стара, нямаме достатъчно мангизи дори да напълним резервоара на този змей.
— Бог ще ни помогне — промърмори Лойд, запечата със слюнка цигарата и поднесе към нея запалката на колата. — Очакват ни щастливи дни.
— Ами като ще шиткаме тревата, защо я пушим? — продължи Поук, който очевидно нямаше голяма вяра в Божията помощ.
— Никой няма да се усети, че липсват няколко грама. Хайде, човече, дръпни си — промърмори Лойд. Това беше най-сигурният начин за омилостивяване на приятеля му, който се ухили и взе цигарата. Зареденият автомат беше поставен между двамата, колата фучеше по шосето, а индикаторът за бензина клонеше към червеното деление.
Поук и Лойд се бяха запознали преди година в Невада и по-точно — във „ферма“ за принудителен труд, наречена „Браунсвил“. Затворническите бараки бяха построени върху деветдесет акра напоявана земя на стотина километра северно от Тонона и на сто и трийсет североизточно от Габс. Общо взето, това бе гадно място за излежаване на краткосрочна присъда. Въпреки че наричаха „Браунсвил“ „ферма“, там не растеше нищо. Под лъчите на палещото слънце морковите и марулите сякаш издаваха предсмъртен стон и загиваха. На мястото им поникваха бобови растения и плевели, ала местните власти фанатично вярваха, че един ден „Браунсвил“ ще се превърне в плантация за соя. Но очевидно пустинята не подозираше намеренията им и упорито отказваше да се превърне в плодородна земя. Надзирателят (който предпочиташе да го наричат „шеф“) се гордееше със своята издръжливост и вземаше на работа само мъже, „печени“ като него. Обичаше да казва на новопостъпилите, че „Браунсвил“ почти не се нуждае от охрана, тъй като речеш ли да избягаш, става като в онази песничка: „… Няма къде да отидеш, скъпа, няма къде да се скриеш“. Някои затворници все пак се опитваха да избягат, но след два-три дни ги довеждаха обратно: обгорени и полуослепели от безмилостното слънце и готови да продадат на „шефа“ изсушените си като стафиди души за глътка вода. Някои се смееха истерично, а един младеж, прекарал три дни в пустинята, твърдеше, че южно от Габс видял огромен замък, обграден с дълбок ров, охраняван от тролове, яхнали големи черни коне. След няколко месеца, когато „Браунсвил“ беше посетен от някакъв евангелист от Колорадо, същият този младеж жадно прегърна Христовата вяра.