— Ами нали настояваше всичко да изглежда по-правдоподобно — сопна се Лойд.
Приятелят му залепи с лейкопласт устата на Великолепния, сетне двамата се заловиха да прибират плячката. След миг Поук се почеса замислено по главата и рече:
— Знаеш ли какво, приятел?
— Тц — отвърна Лойд и нервно се изкикоти. — Не знам абсолютно нищо.
— Чудя се дали старият Джордж умее да пази тайна.
Очевидно подобна идея изобщо не бе хрумвала на Лойд. Той замислено се втренчи в завързания гигант и го наблюдава цяла минута. От внезапно обзелия го ужас очите на Джордж заплашваха да изскочат от орбитите. Лойд промълви:
— Сигурно, нали пази и собствената си кожа.
Ала неувереният му глас издаде колебанието му. Когато семената са посяти, те почти винаги покълват. Поук се усмихна.
— О, нищо не му струва да каже: „Хей, момчета, срещнах стар другар и приятелчето му. Поговорихме си, изпихме една-две бири и представете си — тия гадове ме проследиха до дома ми и ме обраха до шушка. Чакайте да ви ги опиша.“
Джордж бясно замята глава, изцъклените му от ужас очи приличаха на две главни букви „о“.
Междувременно двамата прибраха оръжията в огромната брезентова чанта за пране, която откриха в банята. Лойд я повдигна и нервно прошепна:
— Какво мислиш да правим с него?
— Смятам, че трябва да го очистим, приятелю — със съжаление отвърна Поук. — Няма друг начин.
— Струва ми се доста гадно, след като той ни „светна“ за стоката.
— Целият живот е гаден, приятелю.
— Така си е — въздъхна Лойд и двамата тръгнаха към Джордж.
— М-м-м — измуча завързаният и лудешки замята глава. — М-м-м! М-м-м!
— Прав си — успокои го Поук. — Лош късмет, нали? Честна дума, Джордж, адски съжалявам. Нямам нищо против теб, запомни го. Дръж го за косата, Лойд.
Обаче това се оказа почти невъзможно. Гигантът извиваше врата си като обезумял. Седеше в ъгъла, удряше главата си в тухлената стена и очевидно дори не чувстваше болка.
— Дръж го — делово повтори Поук и откъсна от ролката още едно парче лейкопласт.
Най-сетне Лойд успя да хване пленника за косата и да го задържи, докато приятелят му прилежно залепи лейкопласта върху ноздрите на Джордж, блокирайки дихателните му пътища. Завързаният напълно обезумя. Строполи се на пода. претърколи се по корем, сетне се замята, издавайки приглушени звуци. Агонията му продължи цели пет минути. Гърчеше се, дращеше и се мяташе, лицето му почервеня като тухлената стена. Накрая повдигна двата си крака на двайсетина сантиметра и ги стовари върху пода. Това напомни на Лойд епизод от анимационните филми за зайчето Бъгс и той се изхили, почувствал се поразведрен. Но в този момент гледката не беше от най-приятните. Поук приклекна до гиганта и провери пулса му.
— Е?
— Работи само часовникът му, приятелю. Като казах часовник… — Поук повдигна месестата ръка на Джордж. — Пфу… „Таймекс“! Мислех си, че може да е „Касио“ или нещо подобно. — Той пусна ръката на мъртвеца.
Ключовете за колата на Джордж бяха в джоба на панталоните му. Докато претърсваха стаите на горния етаж, двамата приятели откриха буркан от фастъчено масло, наполовина пълен с монети от десет цента, и го взеха. Съдържанието му възлизаше на двайсет долара и шейсет цента.
Колата на Джордж се оказа астматичен стар мустанг със скапани амортисьори и гуми, изтъркани като галоши. Поук и Лойд напуснаха Вегас по шосе 93, потеглиха на югоизток и влязоха в Аризона. На следващия ден по обяд вече бяха заобиколили Финикс, движейки се по черни пътища. В около девет вечерта спряха пред малък универсален магазин, намиращ се на три километра след Шелдън, и очистиха собственика — старчок със зле прилягащи зъбни протези. Задигнаха шейсет и три долара и камиона на дъртака.
Ала тази сутрин спукаха и двете гуми едновременно. Въпреки че близо половин час двамата приятели претърсваха шосето за гвоздеи или кабърчета, дръпвайки от цигара с марихуана, не успяха да открият нищо. Накрая Поук заяви, че сигурно е гадно съвпадение. Лойд добави, че бил чувал и за по-шантави неща. Тогава сякаш в отговор на молитвите им се появи белият континентъл. Двамата приятели не подозираха, че рано сутринта са преминали от Аризона в Ню Мексико и вече са лесна плячка за ЦРУ.
Шофьорът на континентъла спря до тях, свали стъклото и извика:
— Имате ли нужда от помощ?
— Абсолютно — заяви Поук, грабна магнума и простреля непознатия право в челото. Бедният човечец навярно дори не разбра какво се е случило.
— Защо не завиеш? — попита Лойд и посочи към кръстопътя пред тях. Чувстваше се приятно замаян от марихуаната.
— Както кажеш — отвърна Поук, отпусна педала за газта и намали скоростта. Зави вляво, десните гуми почти се отлепиха от земята и пред колата се занавива като черна лента шосе 78, водещо на запад. И така, без да подозират, че са напуснали Аризона, „убийците, вилнели в три щата“, както ги наричаха във вестниците, отново влязоха в същия щат.