След смъртта на майка му той напълно се затвори в себе си. Сиропиталището представляваше потънало в оглушителна тишина място, където кльощави момчета с мрачни физиономии се подиграваха на недъга му. Често двамина юначаги се спускаха към него. Единият — притиснал с ръце към устата си, другият — към ушите си. Ако наблизо нямаше човек от персонала, те се нахвърляха и го биеха. Защо ли? Безпричинно. А може би в този суров свят съществуваше понятие „жертва на жертвите“.
Ник изгуби желание да контактува с околните, в резултат на което постепенно загуби способността да мисли. Скиташе се наоколо безцелно и наблюдаваше безименните предмети около себе си. Виждаше как децата на игрището мърдат устните си, повдигат и спускат зъбите си като бели подвижни мостове, и движат езиците си в ритуала, наричан „говор“. Понякога откриваше, че повече от час се е взирал в някакъв облак.
Тогава в живота му се появи Руди — огромен мъжага с покрито с белези лице и с плешива глава. Беше висок близо два метра, но дори да бе по-нисък, пак щеше да изглежда като великан в сравнение с дребничкия Ник Андрос. Двамата се запознаха в сутерена на сиропиталището, където имаше маса, шест-седем стола и телевизор, който работеше от време на време. Руди приклекна, докато очите му се изравниха с тези на Ник, сетне вдигна огромните си, покрити с белези ръце и докосна първо устните, после ушите си.
„Аз съм глухоням.“
Момчето намусено извърна глава, сякаш искаше да каже: „Хич не ми пука.“
Гигантът му удари шамар.
Ник падна, отвори уста и от очите му потекоха беззвучни сълзи. Господи, защо го бяха затворили тук с този белязан гигант, с този плешив таласъм! Непознатият изобщо не бе глухоням, това беше просто жестока шега.
Руди внимателно му помогна да се изправи и го поведе към масата, върху която имаше бележник. Посочи към бележника, сетне към Ник. Момчето намръщено впери поглед в празните листове, после извърна очи към плешивия, накрая поклати глава. Руди кимна и отново посочи бележника, извади молив и го подаде на момчето. То го изпусна, сякаш бе опарил пръстите му, и поклати глава.
Руди отново му плесна шамар, а Ник безмълвно заплака. Белязаният впери поглед в него, очевидно въоръжен с безкрайно търпение. Сетне посочи към бележника. Към молива. Към Ник.
Ник стисна молива в юмрук и написа четирите думи, които знаеше, напрягайки до крайна степен мозъка си, който сякаш бе ръждясал и обвит в паяжини поради липса на употреба:
НИКЪЛЪС АНДРЮС
МАЙНАТА ТИ
Сетне счупи молива на две и намръщено и предизвикателно изгледа Руди. Ала гигантът се усмихваше. Внезапно се наведе над масата и притисна главата на момчето между мазолестите си длани. Топлите му ръце бяха безкрайно нежни. Ник не си спомняше откога не са го докосвали с такава любов. Единствено майка му го беше милвала така.
Руди отдръпна ръце, взе парчето молив с подострения връх и обърна на празна страница от бележника. Посочи с молива към нея, после към Ник. Направи го отново. И отново. И отново. Най-сетне Ник разбра.
„Ти си тази. празна страница.“
Той се разплака.
Руди остана с него цели шест години.
„… където се научих да чета и да пиша с помощта на един човек на име Руди Спаркман. Извадих голям късмет с него. През 1984 сиропиталището беше закрито поради липса на средства. Приютиха в различни домове част от децата, но аз не бях сред щастливците. Казаха ми, че след известно време ще ме настанят при някое семейство и държавата ще плаща издръжката ми. Исках да бъда заедно с Руди, но той служеше във войските на ООН в Африка.
Тогава реших да избягам. Тъй като бях навършил шестнайсет, едва ли са си направили труда да ме търсят. Мислех си, че всичко ще бъде наред, ако не се забъркам в някоя каша. И се оказах прав, поне досега. Реших да завърша гимназия задочно, защото Руди все ми повтаряше, че няма нищо по-важно от образованието. Когато се установя някъде за по-дълго, ще взема и матурата. Няма да ми е трудно — учението ми доставя удоволствие. Може би един ден ще постъпя в колеж. Знам, че ще ви прозвучи налудничаво — глухоням да учи в колеж — но смятам, че е възможно. Е, това е моята история.“