Ник кимна и излезе, като се питаше какво да прави. Отиде до бюрото и написа в бележника: „До шериф Бейкър, или до когото и да било: трябва да взема закуска за затворниците и да доведа доктор Соумс при Винсент Хоган. Той действително е болен, сигурен съм, че не се преструва. Ник Андрос“. Откъсна листа и го постави в средата на бюрото. Сетне пъхна бележника в джоба си и излезе.
Първото, което му направи впечатление, бе горещината и миризмата на нагрята от слънцето зеленина. Следобед сигурно щеше да бъде ад. В ден като този хората бързат отрано да си свършат работата и следобед се крият от жегата, но на Ник му се стори, че главната улица на Шойо изглежда необикновено пуста, все едно, че беше неделя.
Повечето от диагоналните места за паркиране пред магазините бяха празни. От време на време по улицата минаваше по някоя кола или камион, но липсваше делничното оживление. Магазинът за строителни материали май беше отворен, но щорите на търговската банка все още бяха спуснати, макар да минаваше девет.
Той зави надясно към кафенето, намиращо се на пет преки от полицията. Когато измина три, забеляза колата на доктор Соумс, която бавно се движеше по улицата и криволичеше от единия към другия край на платното, сякаш бе изтощен човек. Ник размаха ръце, без да бъде сигурен, че Соумс го е видял. Ала лекарят спря напряко на тротоара, без да го е грижа, че е заел четири от обозначените места за паркиране. Не излезе от колата, а остана зад волана. Младежът беше шокиран от вида му. Соумс беше остарял с двайсет години откакто предната вечер шеговито се бе заяждал с шерифа. Навярно бе уморен до смърт, но дори Ник разбираше, че не само умората е причина за ужасяващия му вид. Сякаш за да потвърди предположенията му, лекарят извади смачкана носна кърпа от горния джоб на сакото си, подобно на стар илюзионист, изпълняващ омръзнал му до смърт изтъркан трик, и няколко пъти кихна. Сетне облегна глава на седалката на колата и си пое дъх с широко отворена уста. Кожата му беше опъната и жълтеникава като на мъртвец.
Внезапно Соумс отвори очи и промълви:
— Шериф Бейкър е мъртъв. Сигурно това искаше да ме попиташ. Умря малко след два сутринта. Сега Джени е болна.
Очите на Ник се разшириха от изненада. Шериф Бейкър — мъртъв? Но нали снощи жена му бе казала, че Джон се чувства по-добре? А тя… на нея нищо й нямаше? Не, направо е невъзможно!
— Да, мъртъв е — прошепна Соумс, сякаш прочел мислите на глухонемия. — И не е единственият. През последните дванайсет часа подписах също толкова смъртни акта. И знам още двайсетина души, които ще умрат до обяд, ако Бог не се смили над тях. Но се съмнявам, че Господ има пръст тук. Дори си мисля, че би предпочел да не се намесва.
Ник извади бележника от джоба си и написа: „Какво им е?“
— Нямам представа — отвърна лекарят, бавно смачка листчето и го хвърли в канавката. — Но повечето хора в града са се заразили и съм изплашен както никога досега. Самият аз съм болен, въпреки че в момента ме измъчва преумората. Вече не съм млад и не мога безнаказано да работя часове наред без никаква почивка. — В уморения му глас се промъкна плачлива нотка, която за щастие Ник не можеше да чуе. — А самосъжалението изобщо няма да ми помогне.
Младежът, който не бе разбрал, че Соумс се самосъжалява, озадачено го изгледа.
Лекарят излезе от колата и за миг се улови за рамото на Ник, за да се задържи на крака. Старческите му ръце леко трепереха и трескаво сграбчваха младежа.
— Ела да седнем на онази пейка, Ник. Приятно ми е да разговарям с теб. Но сигурно са ти го казвали и преди.
Глухонемият се обърна и посочи към затвора.
— Няма къде да избягат — успокои го Соумс. — Ако са пипнали болестта, има други пациенти, които трябва да навестя преди това.
Двамата седнаха на боядисаната в яркозелено скамейка, на облегалката на която бе изписана реклама на местна застрахователна компания. Соумс с доволна въздишка вдигна лице към топлите слънчеви лъчи, сетне заговори:
— Простуда и висока температура. — Първите повиквания започнаха около десет вечерта. Последните пациенти, които прегледах, са само хремави. Слава Богу, че нямат стомашно разстройство.
„Трябва да се приберете и да си легнете“ — написа Ник.
— Знам. И ще го сторя, но първо искам да си почина няколко минути…
Очите му се затвориха и Ник помисли, че старецът е заспал. Тъкмо се питаше дали да прескочи до закусвалнята и да вземе храна за Били и за Майк, когато Соумс заговори, без да отваря очи. Ник се втренчи в устните му.
— Симптомите са съвсем обикновени — като тези на простудата. — Той започна да ги изброява на пръсти, докато разпери и десетте като ветрило. — Хрема, висока температура. Главоболие. Слабост и безсилие. Загуба на апетит. Болки при уриниране. Подуване на жлезите; отначало незначително, а след това — силно. Отоци под мишниците и по слабините. Затруднения при дишането.