Казвайки си, че е крайно време да приключи с писмото, само и само да не се измъчва повече с него, тя написа:
„Имам доста проблеми, но засега няма да те занимавам с грижите си. Тръпки ме побиват само като си помисля за тях! Надявам се да се видим на Четвърти юли, освен ако не си променила плановете си, за които ми спомена в последното си писмо. (Засрами се — да ми изпратиш само едно писмо за месец и половина! Започвах да си мисля, че някой ти е отрязал пръстите, малката!) Ще ти разкажа всичко, когато се видим. Може би ще ме посъветваш как да постъпя.
Вярвай в мен, както аз в теб;
Фран“
Надраска името си с обичайните смешни заврънкулки, така че подписът й зае почти половината празен лист. Това повече от всякога я накара да се почувства измамница. Пъхна писмото в плика, написа адреса и го подпря на огледалото. Свършила бе и тази работа. Така. А сега какво да прави?
Навън отново притъмня. Младата жена се изправи и неспокойно закрачи из стаята. Питаше се дали да излезе, преди да е заваляло, но къде да отиде? На кино? С Джес вече бяха гледали единствения филм, който се прожектираше в града. Или да прескочи до Портланд и да позяпа витрините на модните магазини? Ала това едва ли ще й достави удоволствие. Скоро ще носи само рокли на ластик, където има място за двама. Днес й се бяха обадили три пъти по телефона. Първият разговор я зарадва, вторият я остави безразлична, третият я нервира. Искаше й се да ги беше провела в обратен ред. Навън отново заваля и небето се прихлупи. Фран реши да излезе и да се разходи — по дяволите проливния дъжд. Чистият въздух и влагата навярно ще я накарат да се почувства по-добре. Дори може да се отбие в някое заведение и да изпие чаша бира. Да намери утешение в бутилката… или поне душевно равновесие.
Първа й се обади Деби Смит от Сомерсуърт и ентусиазирано съобщи, че Фран е добре дошла, всъщност имат нужда от нея. Една от трите съквартирантки се изнесла от апартамента през май, тъй като си намерила работа като секретарка в някаква фирма. Деби и Рода не били в състояние сами да плащат наема. „Освен това и двете произхождаме от големи семейства и сме свикнали с ревящи бебета“ — бе допълнила приятелката й.
Фран й каза, че ще се нанесе до първи юли, а когато затвори телефона, откри, че лицето й е мокро от сълзи. Плачеше от облекчение. Помисли си, че всичко ще бъде наред, стига да успее да се махне от родния си град. Да бъде далеч от майка си, дори от баща си. Тогава фактът, че е самотна майка, навярно няма да изглежда толкова страшен, ще приеме по-нормални измерения. Безсъмнено бебето щеше изцяло да промени живота й, но това не бе толкова страшно. Някъде беше чела за животно — насекомо или жаба — което при нападение се издувало и увеличавало двойно размерите си. Хищникът (поне теоретично) се изплашвал и побягвал. Донякъде Франи се чувстваше като това насекомо, целият град и заобикалящата я среда (gestalt може би бе по-точното определение) я караха да изпитва подобни чувства. Знаеше, че няма да бъде подложена на публично порицание, но бе сигурна, че трябва да напусне Оугънкуит, ако иска разсъдъкът й да повлияе на разклатените й нерви. Знаеше, че щом се появи на улицата, винаги ще бъде заобиколена от хора, които не я зяпат, но искат да го сторят. Всички местни жители, разбира се, не туристи. Местните хора винаги зяпат някого — било то пияница или безделник, живеещ от социални помощи. Хлапето от Добро семейство, заловено да краде в Портланд или в Олд Орчард Бийч… или момичето с издутия корем.
Втори позвъни Джес Райдър, но разговорът с него изобщо не я развълнува. Той се обаждаше от Портланд и първо я бе потърсил в дома й. За щастие беше попаднал на Питър, който му бе дал номера на хотела.
Все пак първите думи на Джес бяха:
— Май вашите вдигат много пара?
— Има нещо такова — уклончиво отвърна тя, без да навлиза в подробности. Имаше чувството, че ако го стори, ще се съюзи с Джес.
— Навярно майка ти.
— Защо мислиш така?
— Изглежда ми от жените, готови всеки миг да побеснеят. Има нещо в погледа й, Франи — сякаш те предупреждава: „Застреляш ли моите свещени крави, ще убия твоите!“