Загадъчният човек крачеше неуморно, като размахваше ръце. Беше известен, много известен по тайните пътища, където бродят бедняци и безумци, професионални революционери и хора, така свикнали да ненавиждат, че омразата загрозява лицата им като заешка устна и отблъсква всички, освен себеподобните им, които ги канят в долнопробни квартири, украсени с лозунги и плакати, в мазета, превърнати в тайни скривалища за взривни вещества, в задни стаи, където се разработват безумни планове: да се убие някой министър, да се отвлече детето на гостуващо високопоставено лице или група, въоръжена с гранати и с автомати да се втурне в залата, където заседава съветът на директорите на „Стандарт Ойл“ и да започне да убива в името на народа. Да, той беше добре познат в тези среди, но дори най-големите безумци се страхуваха да погледнат тъмното му, усмихнато лице. Жените, с които спеше, обикновено се опитваха да се самозалъжат, че половото сношение с него е нещо съвсем нормално — като да си вземеш сандвич от хладилника — но щом ги докоснеше, те се вцепеняваха и неволно извръщаха глава. Отдаваха му се, както биха се отдали на жълтоок овен или на бясно куче, а когато всичко свършеше, се чувстваха премръзнали, така премръзнали, сякаш никога повече няма да се стоплят. Когато тайнственият човек влезеше по средата на някое събрание, истеричните пререкания моментално стихваха, обвинения, упреци и идеологически спорове мигом биваха забравени. За секунда се възцаряваше мъртвешка тишина, всички нямо се взираха в него, сетне извръщаха поглед, сякаш видели в ръцете му адска машина, много по-страшна от пластичните бомби, фабрикувани в мазетата от студенти по химия с леви убеждения, или от контрабандните оръжия, доставени с посредничеството на някой алчен сержант от армията. Присъстващите се сепваха така, като че Флаг им е донесъл уред за унищожение, ръждясал от кръв, останал в забвение векове наред, ала сега готов да се задейства, поднесен им от госта като пъклен подарък, торта за рожден ден, украсена с нитроглицеринови свещички. Когато дискусиите се подемаха отново, всички разговаряха дисциплинирано и разумно — доколкото лудите могат да бъдат дисциплинирани и разумни — и обикновено постигаха съгласие по спорните въпроси.
Загадъчният човек вървеше уверено, островърхите му ботуши бяха приели формата на стъпалата му и бяха удобни като пантофи. Кристофър Брейдънтън от Маунтън Сити го познаваше като Ричард Фрай и беше един от кондукторите на нелегалната железница, използвана от хората извън закона. Половин дузина различни организации се грижеха Брейдънтън винаги да има пари. Той беше поет, понякога преподаваше в Свободния университет или пътуваше из Западните щати — Юта, Невада, Аризона, където изнасяше лекции на гимназистите, зашеметявайки (или поне така се надяваше) мамините синчета и дъщерички с новината, че поезията все още е жива и макар безсъмнено да е вдъхновявана от наркотиците, все пак притежава своеобразна, отблъскваща жизненост.
Брейдънтън наближаваше шейсетте; преди трийсетина години бе изхвърлен от един калифорнийски колеж заради левите си убеждения. По време на голямата демонстрация в Чикаго през 1968 полицията го арестува, сетне той се свърза с различни радикадни групи и въодушевено прегърна идеите им, за да се превърне накрая в техен послушен инструмент.
Загадъчният човек вървеше и се усмихваше. Брейдънтън бе само звено от сложната нелегална система с нейните хиляди разклонения, по които се движеха безумците с техните брошури и бомби. Разклоненията бяха свързани помежду си, пътните знаци, указващи посоката — замаскирани, но разбираеми за посветения.
В Ню Йорк го познаваха като Робърт Франк и твърдението му, че е негър, изобщо не се подлагаше на съмнение, макар кожата му да бе много светла. Подпомаган от чернокож ветеран от Виетнам, изпълнен с омраза, след като бе загубил левия си крак, той уби шестима полицаи в Ню Йорк и в Ню Джърси.
В Джорджия бе известен като Рамзи Форест, потомък на Натан Бедфорд Форест. Издокаран в бяла куклуксклановска одежда, той беше участвал в две изнасилвания, в кастриране и в подпалване на негърско предградие, състоящо се от жалки бараки. Но това бе много отдавна, в началото на шейсетте, когато се зараждаше борбата за защита на гражданските права. Понякога му се струваше, че е роден по време на въпросния конфликт. Не си спомняше почти нищо от живота си преди този период, освен че в ранното си детство е живял в Небраска и че някога е посещавал гимназията заедно с червенокосо и кривокрако момче на име Чарлз Старкуедър. Ала в паметта му бяха запечатани протестните демонстрации от 1960, още по-добре си спомняше бурната 1961 — побоите, нощните набези, църквите, които се взривяваха така, сякаш вътре се е случило толкова голямо чудо, че стените не могат да го поберат. Спомняше си още как година по-късно се засели в Ню Орлийнс, където се запозна с някакъв малоумен младеж на име Осуалд, разпространяващ брошури, приканващи Америка да остави Куба на мира. Рандъл бе взел няколко и една-две все още бяха прибрани в някой от многобройните му джобове. През изминалите години бе участвал в стотина комитета за защита на родината, както и в стотина студентски демонстрации, протестиращи против едни и същи дванайсет компании. Когато силните на деня имаха публични изяви, той им изпращаше бележки с безкрайно неудобни въпроси, но никога не ги задаваше на глас, тъй като, съгледали ухиленото му, пламнало лице, политическите клоуни положително щяха да се изплашат и панически да избягат от трибуната. По същата причина загадъчният човек не се изказваше на митинги, защото микрофоните щяха да завият като сирени и да настъпи късо съединение. За сметка на това пишеше речите на съмишлениците си и в няколко случая тези речи предизвикаха избухването на безредици, по време на които бяха преобърнати много коли, организирани бяха студентски стачки и бурни демонстрации.