— Май нямам голям шанс да отърва кожата, а?
Девинс студено се усмихна и заяви:
— Длъжен съм да съобщя, че единият беше защитаван от мен — твоят покорен слуга. А беше виновен — също като тебе, Лойд. След оправдателната присъда съдията Печърт здравата нахока съдебните заседатели. Крещя им цели двайсет минути — мислех, че ще получи инфаркт.
— Ако ме признаят за невинен, нямат право да ме съдят отново, нали?
— Не, разбира се.
— Аха, двойно, или нищо.
— Точно така.
— По дяволите! — възкликна Лойд и избърса потта от челото си.
— А сега, ако си разбрал ситуацията и основните положения, на които ще се базира защитата, да се занимаем с подробностите.
— Тази работа хич не ми харесва.
— В противен случай бих те сметнал за пълен идиот. — Девинс се облегна на скръстените си ръце. — И така… Ти каза на полицаите и на мен, че… ъ-ъ-ъ… — Той извади някакви документи от куфарчето си, прегледа ги и отдели един лист.
— А, ето го: „Не съм убивал никого. Поук го направи. Идеята беше негова, не моя. Поук беше напълно откачен и се радвам, че е мъртъв.“
— Ами да, така си беше — измънка боязливо Лойд. — И какво от това?
— А, нищо особено — учтиво изрече адвокатът. — Само че това означава, че си се боял от Поук Фрийман. Е, страхуваше ли се от него?
— Не, не сте съвсем…
— Страхувал си се, че ще те убие.
— Да. но…
— Повярвай ми, Силвестър — бил си изплашен до смърт. Лойд намръщено изгледа адвоката. Приличаше на ученик, който въпреки старанието си не може да схване смисъла на урока.
— Не позволявай да те подведа — продължи Девинс. — Не преследвам подобна цел. Може да останеш с погрешното впечатление, че представям събитията така, сякаш през цялото време Поук е бил под въздействието на наркотици…
— Така си и беше. И двамата добре се бяхме подредили.
— Не, само той е бил дрогиран. В подобни случаи винаги е превъртал, нали?
— Прав си, човече. — Лойд внезапно си спомни как приятелят му весело извика: „Дий! Дий“ и застреля жената в магазина.
— И няколко пъти е заплашвал да те застреля…
— Не, никога.
— Заплашвал те е. Може би си забравил. Казвал ти е, че ще те убие, ако не му се подчиняваш.
— Ами че автоматът беше в мен…
Девинс втренчи поглед в него.
— Сигурен съм, че ако поровиш в паметта си, ще си спомниш как Поук ти съобщава, че автоматът е зареден с халосни патрони. Е, спомни ли си?
— Да, имаше нещо такова…
— И си бил смаян, когато си открил, че са истински.
— Аха! — усърдно закима Лойд. — За малко да получа удар.
— В момента, когато си се готвел да насочиш автомата към Поук, приятелят ти бил прострелян и не се наложило да цапаш ръцете си с кръв.
Лойд се втренчи в адвоката, в очите му проблесна искрица надежда, той сложи ръка на сърцето си и заяви:
— Кълна се, мистър Девинс, точно така си беше.
По-късно същата сутрин Лойд се облягаше на стената в двора на затвора, наблюдаваше мач по софтбол и размишляваше върху думите на Девинс. Към него бавно се приближи мускулест затворник на име Матърс и го хвана за яката. Главата на гиганта беше обръсната и проблясваше под силното слънце.
— Чакай малко! — възкликна Лойд. — Адвокатът преброи зъбите ми — точно седемнайсет са. Тъй че, ако имаш намерение…
— И Шокли тъй рече — процеди Матърс. — Тъй че ми заръча да…
Той с всичка сила ритна Лойд между краката. Младежът бе заслепен от нечовешката болка — беше толкова мъчителна, че той дори не успя да изкрещи. Строполи се на земята и превит на две, се загърчи, притиснал с ръце смазаните си тестиси. Пред очите му сякаш се спусна черна пелена.
Когато дойде на себе си и вдигна поглед, забеляза, че Матърс го наблюдава и плешивата му глава проблясва под слънчевите лъчи. Хората от охраната се преструваха, че не са забелязали нищо. Лойд изстена, от очите му потекоха сълзи — имаше чувството, че в корема му са поставили нажежена оловна топка.
— Нямам нищо против теб, нали разбираш — чистосърдечно заяви гигантът. — Просто си върша работата. Лично аз се надявам да отървеш кожата. Тоя закон на Маркъм е чиста гадост.
Сетне се отдалечи. Лойд забеляза, че надзирателят, когото бе обидил, стои върху рампата за товарни камиони в другия край на двора. Срещнал погледа на Лойд, пазачът ухилено му показа среден пръст. Матърс се доближи до рампата, откъдето му подхвърлиха пакет цигари. Той ги пъхна в джоба на ризата си и небрежно козирува. Лойд лежеше на земята, свит на кълбо, и притискаше с длани корема си. Внезапно си припомни думите на Девинс: „Хората могат да бъдат много жестоки, Лойд.“
25.