Привечер се върна в дома на Бейкър и завари Джейн, загърната в халата си, залитайки да се движи из кухнята — очевидно се готвеше да направи чай. Когато го видя, тя му отправи изпълнен с признателност поглед и глухонемият забеляза, че температурата й е спаднала.
— Искам да ти благодаря задето се грижеше за мен — спокойно изрече Джейн. — Чувствам се много по-добре. Искаш ли чаша чай? — Сетне избухна в сълзи.
Ник се приближи до нея, опасявайки се, че тя може да изгуби съзнание и да падне върху горещата печка.
Джейн го улови за рамото, за да запази равновесие, сетне сложи глава на гърдите му; тъмната й коса се разпиля като водопад върху, светлосиния й халат. След миг прошепна в сгъстяващия се мрак:
— Джони! Горкичкият ми Джони!
„Господи, защо не мога да говоря!“ — отчаяно си помисли Ник. Вместо това я прегърна по-здраво и я поведе към масата.
— Чаят…
Той посочи към себе си и я настани на стола.
— Добре — промълви Джейн. — Действително се чувствам по-добре. Истинско чудо, нали? Само дето… — тя закри лицето си с ръце.
Глухонемият наля чая и постави чашите на масата. Джейн мълчаливо взе своята и отпи. Държеше я с две ръце, като дете. Най-сетне изпи чая и се обърна към Ник:
— Колко души в града са болни?
„Нямам представа — написа младежът. — Но положението е много сериозно.“
— Виждал ли си доктора?
„За последен път — днес сутринта.“
— Ем ще се преумори, ако не се пази — каза Джейн. — Но той ще се пази, нали, Ник? Няма да се преумори, нали? Глухонемият кимна и се опита да се усмихне.
— Какво стана с арестуваните? Взе ли ги патрулната кола? „Не — написа Ник. — Хоган е много болен. Опитвам се да му помогна. Другите двама искат да ги пусна, за да не се заразят от него.“
— Да не си посмял! — разпалено възкликна тя. — Нали няма да го сториш?
„Няма“ — надраска на листчето глухонемият, замисли се и добави: „Трябва отново да си легнете. Необходима ви е почивка.“
Джейн се усмихна. Когато извърна глава, Ник забеляза отоците на шията й и със свито сърце си помисли, че кризата още не е преминала.
— Прав си. Сигурно няма да се събудя цяло денонощие. Знаеш ли, чувствам се виновна: да спя, когато Джон е мъртъв… Все още не мога да повярвам… мисълта за това ми се натрапва, като че се препъвам във вещ, която съм забравила да прибера. — Ник стисна ръката й. Тя невесело се усмихна и продължи:
— Може би след време ще се утеша, ще имам цел в живота… Занесе ли вечеря на арестуваните, Ник?
Младежът поклати глава.
— А трябва! Вземи колата на Джон.
„Не умея да шофирам — написа Ник, — но все пак ви благодаря. Ще отида пеша до паркинга за камиони — не е далече. Ще мина да ви видя утре сутринта.“
— Добре, ще те чакам.
Глухонемият се изправи и строго посочи към чашата с чай.
— Ще го изпия — обеща тя.
Ник вече бе на прага, когато усети колебливо докосване по рамото.
— Джон… — поде Джейн, замълча, сетне продължи с огромно усилие на волята: — Дано да са го закарали в погребалното бюро на Къртис. Моите роднини и тези на Джони винаги са били погребвани от Къртис. Мислиш ли, че са го закарали там?
Младежът кимна. Очите на Джейн се напълниха със сълзи и тя отново зарида.
От дома на семейство Бейкър Ник се отправи към закусвалнята, намираща се на паркинга за камиони. На витрината висеше накриво окачена табелка с надпис: „Затворено“. Той заобиколи и почука на вратата на фургона, но тя бе заключена, а прозорците — тъмни. Каза си, че при тези обстоятелства има право да влезе с взлом — в касичката на шерифа навярно имаше достатъчно пари, за да плати за нанесените щети.
Той счупи стъклото на вратата над ключалката и влезе в закусвалнята. Въпреки че всички лампи бяха запалени, помещението изглеждаше призрачно: джубоксът мълчеше, никой не стоеше до масата за билярд или пред електронните игри. Масите и сепаретата бяха празни, скарата — затворена.
Ник отиде в кухнята, изпържи няколко наденици на газовата печка и ги сложи в голям плик. Към тях добави бутилка мляко и голямо парче ябълков пай, което откри под пластмасов похлупак върху тезгяха. Остави бележка, в която обясняваше кой е влизал и с каква цел, после се върна в полицейския участък.
Винс Хоган беше мъртъв. Лежеше на пода на килията си сред кубчета топящ се лед и мокри пешкири. В последните си мигове бе разкъсал шията си, сякаш съпротивлявайки се на невидим удушвач. Пръстите му бяха окървавени, над него кръжаха мухи. Шията му беше подута като вътрешна гума, напомпана до пръсване от небрежен малчуган.