Това бе речта на кмета.
— Да, но…
— Дъг… — Дядо му побутна една огромна плетена кошница. — Тук има ягодов пай.
— И ягодов сладкиш — добави баба. — И ягодов сладолед.
Всички се усмихнаха. А Дъглас отстъпи назад и зачака, чувстваше се като огромен сладолед на клечка, който си стои на слънцето, но не се топи.
— Фойерверки довечера, Дъг — каза Скип и наду свирката си. — Вечер и фойерверки. Освен това ти давам масонския си буркан със светулки от лятото.
— Никога досега не си ми давал такива неща, Скип. Какво ти става?
— Днес е Денят на Дъглас Споулдинг, Дъг. Донесохме ти цветя.
Никой не носи цветя на момчета, помисли си Дъг. Дори в болницата! А ето че сестрите Рамзи протягаха букети от сбогом-лято, а дядо казваше:
— Побързай, Дъг. Води парада! Корабът чака!
— Екскурзионният кораб ли? На пикник ли отиваме?
— По-скоро на пътешествие. — Господин Винески оправи бръснарската си престилка и нахлупи по-стабилно сламената си шапка. — Чуй!
Свирката на кораба изплака от брега на езерото на миля оттук.
— Ходом, марш! — изкомандва дядо. — Раз, два, Дъг, хайде тръгвай, раз, два!
— Да, но…
Баба почна с тамбурината, Скип наду свирката, дядовата валдхорна застена, тълпата се задвижи в кръг, пое Дъг и го повлече от верандата по улицата, следвана отпред и отзад от лаещи кучета. Така стигнаха до центъра, където спряха движението заради тях, хората им махаха, някой разкъса на малки късчета телефонен указател и хвърли хартийките от покрива на градския хотел, но докато информационните конфети паднат на паважа, шествието вече се спускаше по хълма, оставило слънцето и градчето зад себе си.
Когато стигнаха брега на тихото езеро, слънцето се скриваше зад облаците, а над водата плъзна мъгла — тъй гъста и бърза, че Дъг се изплаши, сякаш някакъв буреносен облак се бе откъснал от есенното небе и се бе втурнал да погълне брега, града и веселия свирещ оркестър.
Шествието спря. Някъде далеч в мъглата, оттатък невидимия кей, чуваха приближаването на огромния кораб, скръбно надуващ от време на време мощната си сирена.
— Хайде, момче, иди на кея — тихо каза дядо.
— На бас, че ще стигна преди теб! — Скип полетя напред.
Дъглас не помръдна.
Защото корабът се появи от мъглата, шпангоут след бял шпангоут, илюминатор след илюминатор, спря като завързан на кея и спусна подвижното мостче.
— Как… — Дъглас се опули към кораба. — Как така корабът си няма име?
Всички погледнаха — и наистина, на носа на дългия бял кораб нямаше никакво изписано име.
— Ами, Дъг, разбираш ли…
Корабът изсвири оглушително и тълпата забута Дъглас към подвижното мостче.
— Дъг, качвай се пръв!
— Свирете, нека се качи с музика!
Оркестърът вдигна един тон месинг и сто килограма звънци и цимбали и три пъти изсвири „Защото е весел добър приятел“, и преди да успее да спре краката си, те го поведоха — раз, два, раз, два — и Дъглас се оказа на палубата, а след него тичаха останалите, оставяха кошниците за пикник и бързо скачаха обратно на кея…
Бам!
Подвижното мостче падна.
Дъглас рязко се обърна и извика.
Освен него на борда нямаше жива душа. Семейството и приятелите му бяха останали като в капан на кея.
— Спрете, чакайте!
Подвижното мостче не беше паднало случайно.
Бе издърпано от кораба.
— Чакайте! — изплака Дъглас.
— Да — тихо рече дядо от кея. — Чакайте.
Хората долу изобщо не бяха в капан.
Дъглас замига.
Той бе в капан на кораба.
Извика. Параходът изпищя. Започна да се отдалечава от пристана. Оркестърът засвири „Колумбия, перлата на океана“.
— Чакайте, спрете, по дяволите!
— Сбогом, Дъг.
— Чакайте!
— Сбогом, Дъглас, сбогом! — извикаха двете библиотекарки от Градската библиотека.
— Сбогом — прошепнаха всички на кея.
Дъглас погледна храната в кошниците и си спомни как навремето в Чикагския музей бе видял египетска гробница с играчки и кошници изсъхнала храна, подредени около малко дървено корабче. Образът го заслепи като барут, запален пред очите му. Извъртя се и закрещя.
— Сбогом, Дъг, сбогом… — Дамите размахваха бели кърпички, мъжете — сламени шапки. Някой вдигна малко кученце и помаха с него.
А корабът се отдалечаваше в студената вода, мъглата го обгръщаше, оркестърът заглъхваше и той вече едва различаваше всичките си лели, чичовци и семейството си на кея.
— Чакайте! — извика той. — Още не е късно! Кажете им да обърнат! И вие можете да дойдете на екскурзията! Разбира се, хайде, вие също ще дойдете!