— Не познавам никоя от тези. Изобщо защо ли ги гледам?
Тя се ухили злобно над бутилката, с която дясната й ръка се боричкаше неуверено.
— Нали търсиш Велма?
— Тя сред тези ли е?
Мрачно лукавство заигра по лицето й.
— Нямаш ли нейна снимка… от роднините й?
— Не.
Това я смути. Всяко момиче има снимка някъде, дори и да е с къса рокличка и фльонга в косата. Трябваше да имам поне такава.
— Пак започваш да не ми харесваш — рече тя почти под носа си.
Станах, приближих се и поставих чашата си до нейната на масичката.
— Сипи ми, преди да си видяла дъното на бутилката.
Тя се пресегна за чашата, а аз се извърнах и прекосих бързо квадратната арка, влязох в столовата, оттам в хола и в разхвърляната спалня с отворения сандък и разпиления поднос. Гласът й кресна след мен. Спуснах се напред към дясната страна на сандъка, напипах един плик и бързо го извадих.
Тя бе станала от стола, когато се върнах във всекидневната, но бе направила едва две-три крачки. Очите й блестяха с особен стъклен блясък. Убийствен блясък.
— Седни — озъбих й се аз нарочно. — Този път нямаш работа с балък като Малой Лоса.
Това си бе изстрел в мрака и нищо не уцели. Тя мигна два пъти и се опита да повдигне носа си с горната си устна. Няколко мръсни зъба се показаха в една злобна заешка усмивка.
— Лоса ли? Какво е станало с него? — преглътна тя.
— На свобода е. Излязъл от пандиза. Скита се с четиридесет и пет калибров пистолет в ръка. Тази заран уби един негър на „Сентрал“, защото не искаше да му каже къде е Велма. Сега търси доносчика, който го е предал преди осем години.
Уплаха заля лицето й. Тя допря бутилката до устните си и загъргори. Част от уискито потече по брадичката й.
— И ченгетата го търсят — рече тя и се засмя. — Ченгетата. Ха!
Мила старица! Харесваше ми компанията й. Харесваше ми да я напивам за собствените си тъмни цели. Ама и аз бях отличен момък. Доволен бях от себе си. В работа като моята може да ти се случи почти всичко, но вече започваше да ми се гади.
Отворих плика, който бях стиснал в ръка, и извадих гланцова снимка. Бе като останалите, но различна, много по-хубава. Момичето носеше костюма на Пиеро от кръста нагоре. Под бялата конусовидна шапка с черен помпон на върха бухналата й коса имаше тъмен оттенък, който можеше да е и червен. Лицето бе в профил, но окото, което се виждаше, беше засмяно. Не бих казал, че лицето бе прекрасно и непорочно, не съм чак толкова специалист. Но бе хубаво. Хората се бяха отнасяли добре с това лице или достатъчно добре за тяхната среда. И все пак лицето бе много обикновено и хубостта му бе точно серийна. Може да срещнеш дузина подобни лица по улиците в обедната почивка.
От кръста надолу на снимката се виждаха предимно крака, и то много хубави. В долния десен ъгъл имаше надпис: „Винаги твоя Велма Валенто“.
Вдигнах я пред очите на госпожа Флориан, вън от обсега й. Тя посегна, но не я достигна.
— Защо я скри?
Нищо не каза, само дишаше тежко. Мушнах снимката обратно в плика, а плика в джоба си.
— Защо я скри? — попитах аз отново. — С какво е по-различна от останалите? Къде е тя?
— Умря. Добро момиче бе, но умря. Забрави я.
Светлокафявите обезобразени вежди замърдаха нагоре-надолу. Ръката й се разтвори и бутилката уиски се хлъзна на килима и започна да гъргори. Наведох се да я вдигна Опита се да ме ритне в лицето. Отдръпнах се.
— Но това още не обяснява защо я скри? Кога умря? Как?
— Аз съм бедна, болна стара жена. Махай се от главата ми, кучи сине — изръмжа тя.
Стоях и я гледах, без да продумам, без дори да имам нещо особено да кажа. След миг пристъпих край нея и сложих плоската бутилка, вече почти празна, на масичката до нея.
Тя бе забила поглед в килима. Радиото бръмчеше приятно в ъгъла. Премина кола. Муха забръмча на прозореца. Тя премести едната си устна върху другата и заговори на себе си, словесна бъркотия, от която нищо не се разбираше. После се засмя, отметна глава назад и лигите й потекоха. Посегна към бутилката и тя затрака о зъбите й. Когато я изпразни, тя я вдигна нагоре, разтърси я и я хвърли по мен. Бутилката падна някъде в ъгъла, плъзгайки се по килима, като се блъсна с трясък в дюшемето.