Бръкнах в джоба си и сложих Пиеро на бюрото му. Той я вдигна, загледа я втренчено и устните му образуваха трапчинки в ъглите.
— Хубавица. Доста хубава. Бих го използвал това парче. Ха, ха. Велма Валенто, хъ? И какво е станало с тази кукла?
— Госпожа Флориан казва, че умряла… но това трудно обяснява защо ще скрие снимката.
— И то безуспешно. Защо ли я е скрила?
— Не искаше да ми каже. В края на краищата, след като й казах, че Лоса е на свобода, май взех да й ставам неприятен. Това ми се вижда невероятно, нали?
— Карай нататък — рече Нълти.
— Това е всичко. Предадох ти фактите и веществените доказателства. Ако при това положение не можеш да направиш нищо, не виждам с какво мога да ти помогна.
— Е, какво да направя? Сега засега става дума за убийство на негър. Почакай да хванем Лоса. По дяволите, от осем години не е виждал момичето, освен ако не го е посещавала в пандиза.
— Добре. Но не забравяй, че той я търси, а той е човек, който пред нищо не се спира. Между другото, той е лежал за обир на банка. Значи имало е награда за издаването му. Кой я е взел?
— Не знам. Може би ще успея да разбера. Защо?
— Някой го е предал. Може би той си знае кой. Това ще е друга сметка, която той ще побърза да уреди.
Станах.
— Е, довиждане и сполука.
— Да не ме оставяш? Отидох до вратата.
— Трябва да се прибера у дома, да се окъпя, да си направя гаргара и маникюр.
— Да не си болен, а?
— Просто съм мръсен. Много, много мръсен.
— Добре де, какво се разбърза? Седни за минутка.
Той се облегна назад, пъхна палците си в жилетката, което го караше да прилича повече на полицай, но не го правеше по-привлекателен.
— Не бързам. Изобщо не бързам. Нищо повече не мога да сторя. Очевидно тази Велма е покойница, ако госпожа Флориан казва истината, а в момента не виждам причина да лъже. Това бе всичко, което ме интересуваше.
— Дааа — рече Нълти подозрително по силата на навика.
— А вие така и така сте опримчили Малой Лоса. Така че сега ще изприпкам до дома и ще се захвана да си изкарвам прехраната.
— Може да изпуснем Лоса. От време на време изпускаме по някой. Дори мъжаги като него. — Погледът му беше подозрителен, ако изобщо изразяваше нещо. — Колко ти бутна тя?
— Какво?
— Колко ти бутна старицата да не се месиш?
— Да не се меся в какво?
— В това, дето няма да се месиш отсега нататък.
Премести палците си от ръкавите на жилетката и ги постави на корема си, като ги въртеше. Усмихна се.
— Ох, за бога — рекох аз и излязох от канцеларията, като го оставих с отворена уста.
Когато бях на около метър от вратата, се върнах, отворих я отново тихо и погледнах. Седеше в същата поза и въртеше палци. Но не се усмихваше вече. Изглеждаше разтревожен. Устата му все още бе отворена. Нито се помръдна, нито погледна. Не знам дали ме чу или не. Затворих вратата и си тръгнах.
6
Тази година на календара бе изобразен Рембранд, доста зацапан автопортрет поради неточно подредени цветни плаки. Показваше го да държи изпоцапана палитра с мръсния си палец и с барета, която не бе по-чиста. В другата си ръка държеше четка, вдигната във въздуха, сякаш би се заел с доизкусуряване на някой детайл след известно време, ако някой платеше в брой. Лицето му бе застаряло, увиснало, изпълнено с отвращение от живота под затъпяващото въздействие на алкохола. Но то притежаваше една сурова веселост, която ми харесваше, а очите искряха като капки роса.
Гледах го през бюрото в службата си към четири и половина, когато телефонът иззвъня и чух студен, надменен глас, който звучеше така, сякаш бе убеден, че е много хубав. След като вдигнах слушалката, гласът каза провлачено:
— Вие ли сте Филип Марлоу, частен детектив?
— Проверете.
— Ах — искате да кажете, да. Препоръчаха ви като човек, който може да държи езика зад зъбите си. Бих желал да дойдете у дома в седем тази вечер. Ще обсъдим една работа. Името ми е Линдзи Мариот и живея на улица „Кабрило“ № 4212, Монтемар Виста. Знаете ли къде се намира?
— Знам къде се намира Монтемар Виста, господин Мариот.
— Да. Улица „Кабрило“ е доста трудна за намиране. Всички улици тук са разположени в интересни, но заплетени завои. Предлагам да тръгнете по стълбите нагоре от ъгловото кафе. Ако сторите това, „Кабрило“ е трета-та пряка, а къщата ми е единствена на улицата. Тогава в седем?
— Какво е естеството на задачата, господин Мариот?
— Предпочитам да не я обсъждам по телефона.